— Тоя ли, тоя ли ще ме удря? — извика Дъглас. — Та нали и самият той беше с мен. Представа си нямах от разположението на къщата. Той ме въведе вътре в нея.
Колкото и да ми беше жал за Олд Уобъл, не се усъмних, че «генералът» казваше истината. Значи такава бе благодарността му за съчувствието и симпатията, които бях изпитвал към него, за многократно проявявалото снизхождение. От гняв и недостойна жажда за мъст той се бе превърнал в крадец. Въпреки това Хелмърс отсече:
— Това не ни засяга повече. Да го беше казал преди, но ти не искаше да бъдеш разпитван. Сега е твърде късно! Ще добавя само, че ние не желаем да си имаме никаква работа с останалите. И тъй, на тях няма да им се случи нищо лошо, освен че ще бъдат задържани тук, докато се развидели. Настъпи ли денят, ще можем да се убедим дали действително ще се отдалечат от фермата ми. Услугите, направени ви от индианците чикасо, ще им бъдат заплатени с вещи, каквито се намерят у вас. А сега вържете достопочтения «генерал» ей тук на този дъб, развържете ръцете на Олд Уобъл, за да може да нанесе ударите и отрежете отсреща ей от онези храсталаци няколко хубави лескови пръчки. Гледайте да са по-дебели, но същевременно и жилави! «Генералът» ще получи полагаемите му се ордени, само че няма да са отпред на гърдите!
Отдалечих се с Винету, за да не бъда свидетел на изпълнението на присъдата. Не е за всеки човек работа да гледа как пребиват от бой едно подобие на Бога. За съжаление има хора, за които дори и такова наказание остава без каквото и да било въздействие и ако в момента знаех онова, което научих по-късно, даже и сто удара щяха да ми се видят твърде малко за този безсъвестен и безбожен мерзавец. След като се върнахме, ни казаха, че отначало Олд Уобъл се опъвал да се подчини, но после пред дулото на застрашително насочения към него револвер започнал здравата да удря. Накрая негодниците бяха затворени заедно в едно помещение, откъдето сигурно нямаше да могат да избягат.
Когато на следващото утро ги изведоха от затвора им, лицата на «генерала» и Олд Уобъл бяха целите в кръв. Въпреки ремъците те бяха успели да се сбият. Дъглас бе изпаднал в неописуема ярост, че Стария се бе оставил да го принудят да му нанесе определените петдесет удара. След като го развързахме, той понечи да се нахвърли върху него, а когато му попречихме, изкрещя на Олд Уобъл:
— Пази се от мен, гад такава! Срещна ли те, ще ми заплатиш тези удари с живота си! Заклевам ти се с всички възможни клетви!
Това беше много сериозна заплаха. Олд Уобъл добре разбираше положението си и помоли Хелмърс да го пусне да тръгне преди «генерала». Той се побоя да отправи молбата си към мен или към Винету. Ние се държахме настрани от него. Фермерът я удовлетвори. Негърът Херкулес го изпроводи донякъде и едва след като измина около час, Дъглас заедно с неговите трима бели спътници бе отведен извън границите на Хелмърс Хоум. Не е необходимо да казвам как се сбогува с нас. Буквално ни заля със заплахи и проклятия. Гневът му не знаеше граници особено заради това, че им отнехме всички оръжия и муниции и ги дадохме на индианците като възнаграждение. Що се отнася до Винету и мен, ние можехме да бъдем много доволни от изхода на това преследване. Бяхме си възвърнали пушките, които се намираха в предишното си добро състояние.
После, докато седяхме предобед на една от масите пред къщата и си разказвахме преживелиците, Хелмърс внезапно стана от мястото си и се приближи до дървото, където предишния ден бяхме вързали «генерала», вдигна нещо от земята и каза:
— Видях, че нещо блести. Това е златен пръстен, както изглежда, венчална халка. Я го поразгледайте!
Пръстенът мина от ръка на ръка. Да, наистина беше венчална халка, а от вътрешната й страна видяхме гравирани две букви и някаква дата.
— Как ли е попаднал тук този пръстен? — попита Барбара, жената на Хелмърс. — Кой ли го е изгубил?
— «Генералът» — отвърна фермерът. — Ръцете му бяха здраво вързани и при болката от ударите така се е гърчил, че пръстенът се е изхлузил. Не може да е станало другояче.
Съгласихме се с него и изказахме мнение, че може да задържи пръстена като спомен за вчерашното наказание. Но той го сложи върху дланта ми и рече:
— Какво ще правя с него? Не е моя собственост. Рядко напускам това място и навярно няма да се срещна с «генерала». А ти, мистър Шетърхенд, имаш възможност пак да се видиш с него. Прибери го.
Нямах основание да му откажа и сложих халката на пръста си. Там тя бе на по-сигурно място, отколкото в джоба ми. Преди това внимателно я огледах и прочетох: «Е. Б. 5. VIII. 1842» В момента не можех и да подозирам, колко важен щеше да се окаже по-късно този пръстен и за мен и за Сигурната ръка.