Той се завърна при огъня и седна на земята. Беше разкрил моето инкогнито, но не желаеше да ме издава. Другите не проумяваха нищо нито от поведението, нито от думите му. Само го гледаха учудено и въпросително. Но след като лицето му остана безразлично и той не им даде никакви обяснения, без да се замислят ни най-малко над личността ми, отново подеха прекъснатия си разговор. Станах от земята и минах покрай тях, за да напусна лагера, и то така, сякаш нямах никаква определена причина. Не исках да привличам вниманието им върху себе си.
А причина да се отдалеча от лагера имах и то твърде основателна. Олд Шуърхенд и Олд Уобъл са били нападнати. Старият каубой беше успял да избяга. Той бе един от най-способните, опитни и хитри уестмани. Ето защо се учудвах, че се чувства в пълна безопасност. Бях твърдо убеден, че команчите са тръгнали да го преследват. Те щяха да се досетят, че той ще доведе помощ за Сигурната ръка, и затова на всяка цена трябваше да го настигнат и убият. Олд Уобъл сигурно бе яздил много бързо, но предполагах, че за преследването му са били избрани воините с най-добрите коне и преднината му не можеше да бъде кой знае колко голяма. Вероятно бе на свечеряване индианците да са спрели, за да лагеруват. Но тъй като можеха да предположат, че през лесно проходимата долина той ще продължи да язди и след настъпването на нощта, бе твърде възможно да са постъпили по същия начин. В такъв случай сигурно не бяха много далеч оттук. Независимо от това, дали предположението ми бе вярно, или не, аз исках малко да се огледам наоколо.
След като прескочих потока, тръгнах надолу по течението му. Привикналите ми на тъмнината очи ме улесняваха в ориентирането. Докато вървях, избирах такива места, които един ездач сигурно би избегнал, тъй че се чувствах доста сигурен в безопасността си. Въпреки това ръката ми държеше ножа и бях готов да се отбранявам — не бе изключено индианците да надушат огъня и да се промъкнат насам пеша.
Продължих безшумно да вървя все по-нататък, като не рискувах да направя крачка дори, без предварително да съм се уверил, че непосредствено пред мен не се намира никакъв неприятел. Спрях се, когато миризмата на пушек вече едва-едва се усещаше. Тук беше критичната точка, решаващото място, и аз седнах на земята, за да чакам. Ако преследвачите бяха спрели да лагеруват, нямаше да се появят и сигурно щяхме да се натъкнем на тях едва рано сутринта. Но ако въпреки тъмнината бяха продължили ездата си, тук обонянието им щеше да долови дима и вероятно щяха да спрат, за да се съветват как да постъпят. В такъв случай щях да се опитам да подслушам разговора им.
След като чаках може би повече от час, аз си казах, че напразно съм бил пътя до тук и че срещата ни с преследвачите щеше да стане едва на следващия ден. Изправих се на крака, за да се върна обратно. Но в същия миг ми се стори, сякаш нейде отзад долових слаб шум. Спрях се и напрегнах слух. Да, някой идваше насам. Веднага се сгуших зад един храст.
Шумът се приближаваше. Дочух конски тропот, заглушавай от меката, покрита с трева земя. Не можеше да са повече от трима. Ето че след малко видях и ездачите. Бяха само двама и то индианци. Тъй като яздеха, на фона на небето можех ясно да различа фигурите им. Преминаха край мен, без да спират. Бързо и безшумно ги последвах покрай храсталаците, промъквайки се редом с тях. И да причинях някакъв слаб шум, той щеше да бъде заглушен от стъпките на конете. Впрочем не стана нужда да ги следвам дълго, защото единият от тях внезапно спря коня си, шумно пое въздух и на езика на команчите, който разбирах и който е сроден с диалекта на шошоните, каза:
— Уф! Не мирише ли на дим?
Другият също задуши въздуха и отговори:
— Да, това е дим.
— Бялото куче е било тъй непредпазливо да запали огън.
— Щом го е направил, не е възможно да е прочут воин, защото, ако беше такъв, никога нямаше да бъде толкова непредпазлив.
— Да, той е обикновен и неопитен воин и за мен и моя брат няма да е трудно да му вземем скалпа.
— Значи бе достатъчно, че само ние двамата тръгнахме да го преследваме. Когато се стъмни, моят брат искаше да спрем да лагеруваме. Колко добре стана, че ме последва и продължихме ездата си! Щом вземем скалпа му, веднага ще се върнем обратно при Саскуан-куи, Синята вода, накъдето се отправиха и нашите воини. Но тук ще трябва да слезем от конете.
— Не е необходимо моят брат да ми го казва, знам, че на кон не можеш да се промъкнеш тайно до неприятел, когото искаш да изненадаш.
Те скочиха от конете и ги вързаха, за да не се отдалечат. После предпазливо продължиха пътя си, а аз ги последвах. Бяха насочили цялото си внимание напред. Намирах се най-много на осем крачки зад втория. Трябваше ли да изчакам, докато се промъкнеха между храсталаците край нашия огън? Не. Щеше да бъде голяма грешка. На всяка цена трябваше да ги нападна още тук и не се поколебах да го сторя. Затъкнах ножа в пояса си и извадих револвера. С три-четири бързи големи скока настигнах втория индианец и така го ударих с дръжката на оръжието по главата, че той рухна на земята. Първият чу шума, спря се, огледа се и попита: