— Какво беше това? Моят брат…
Не можа да продължи. Нахвърлих се върху него, с лявата си ръка го сграбчих за гърлото, а с десницата му нанесох такъв удар, че и той се строполи на земята. И двамата имаха ласа. Положих изпадналите в безсъзнание червенокожи с гръб един към друг и тъй здраво ги свързах от глава до пети с неразкъсваемия ремък, че когато дойдеха на себе си, сигурно нямаше да могат да се помръднат. Но понеже не беше изключено да се отърколят нейде настрани, аз ги завлякох до най-близкото дърво и здраво ги завързах за него. Вече в никакъв случай нямаше да успеят да се освободят и аз се завърнах в нашия лагер, прескочих потока, без да кажа нищо, и пак легнах на предишното си място. Олд Уобъл ме погледна изпитателно. Другите изобщо не бяха обърнали внимание на продължителното ми отсъствие.
— Не беше тук, сър, и следователно не знаеш, какво обсъждахме междувременно. Аз няма да яздя до лагера на военните — каза той.
— Дошла ти е някоя друга идея, така ли? — попитах аз. — Може би имаш нов план?
— Да, забравих нещо, за което всъщност трябваше веднага да се сетя. Чувал си за Поразяващата ръка, нали?
— Разбира се.
— Е добре, този ловец се намира наблизо край Рио Пекос и реших да го потърся, за да го помоля за помощ. Мислиш ли, че ще се съгласи?
— Убеден съм в това.
— Pshaw! — намеси се Паркър с пренебрежителен тон. — От къде на къде мистър Чарли може да знае как ще постъпи един мъж като Поразяващата ръка! Той даже си няма и представа, че ако Поразяващата ръка реши, може да освободи пленника съвсем сам.
— Е, все пак не съм чак толкова голям невежа, колкото си мислите — защитих се аз. — Макар и да не се числя към именитите уестмани, може би все пак не бих извършил такива грешки, каквито направихте вие.
— Ние ли? Грешки?
— Ами да.
— А какви?
— Оставихте се мистър Кътър да ви изненада и не забелязахте приближаването му.
— Да не би ти да го забеляза?
— Да.
— Мистър Чарли, я не ме баламосвай!
— Pshaw! Мога да го докажа.
— Докажи го!
— С удоволствие. Мистър Кътър, я ни кажи следното: за да виждаш по-добре, не отряза ли едно клонче, когато лежеше скрит ей зад онзи храст?
— Да, вярно е. Значи си го забелязал, сър. Думите ти са доказателство, иначе няма откъде да го знаеш.
— Щом си го видял, защо не ни каза? — попита Паркър.
— Защото сметнах, че е излишно…
— Охо! Ами ако беше някой индианец?
— Знаех, че е бял.
— Невъзможно!
— Пишеш се за уестман, а не знаеш как в тъмна нощ да различиш бял от червенокож, без да го виждаш!
— Да не би, да искаш да ме поучаваш?
— Май че е необходимо, защото направи и друга, далеч по-голяма грешка. А подобна грешка може да ти струва живота.
— Мътните го взели! Бъди тъй добър да ме запознаеш с тази грешка, застрашила живота ми!
— Ще ти изпълня и това желание. Може би си в състояние да ми кажеш как постъпват обикновено червенокожите, когато им избяга някой бял?
— Разбира се. Възсядат конете си и препускат подир него, за да го заловят. Всеки го знае!
— Но, изглежда, ти не го знаеш.
— От къде на къде? Започваш да, ме обиждаш, сър.
— Никого не искам да обидя, а само да те предупредя. Мистър Кътър се е изплъзнал от команчите. Да не би да мислиш, че те не са започнали да го преследват?
— Zounds![15] Не бях помислил за това.
— А човек трябва да мисли за такива работи! Индианците ще тръгнат по дирите на Олд Уобъл дори и само заради Сигурната ръка, защото в противен случай избягалият може да доведе помощ за освобождаването на пленника им.
— Thunderstorm! — извика в този момент Олд Уобъл, като се плесна с длан по челото. — Вярно, съвсем вярно, сър. Как можах изобщо да не се сетя за тази опасност! Те сигурно са по петите ми и ще направят всичко възможно да ме заловят.
— А не разставихте даже и постове!
— Ще стане, веднага ще стане.
— Не е достатъчно само това.
— А какво още, сър? Бързо кажи! Веднага ще направя всичка каквото смяташ за необходимо.