За мен беше цяло удоволствие да гледам лицата на другите. Смаяните им погледи шареха между мен и него, а слисаният Паркър го попита:
— Каквото този човек сметне за необходимо ли? Да не би да мислиш, че мистър Чарли знае какво трябва да се направи в положение като нашето?
— Да, тъй мисля — отвърна Олд Уобъл. — Нали чухте, че е бил загрижен за безопасността ни повече, отколкото самите ние. И тъй, мистър Чарли, какво ще ни посъветваш?
— Щом преследвачите наближат, ще надушат огъня ни. А може би са вече наблизо и се канят да се промъкнат до тук и да ни шпионират. На ваше място бих изпратил съгледвачи, които да претърсят пътя докъдето може да се усети миризмата от дима на огъня.
— Well, sir, veri well! Няма да се бавим нито миг да го сторим. Мистър Паркър, накарай трима-четирима от твоите хора да отидат да видят как стоят нещата. Скоро ще разбереш, че наистина е необходимо.
— Йес — обади се ловецът. — Действително е странно, че самите ние още от самото начало не помислихме за това. Странно е и че трябваше да ни го каже тъкмо този любител на старини. Самият аз ще взема четирима мъже и ще отида на разузнаване.
— Но и четиримата да си отварят очите и ушите, иначе няма ни да чуят, ни да видят каквото и да било. Това е ясно.
Паркър избра четирима от своите хора и се отдалечи заедно с тях. Предполагах, че ще намерят двамата вързани команчи, както и техните коне, и предварително се радвах на слисаните им физиономии, които живо можех да си представя. Останалите край огъня поддържаха само едносричен разговор. Аз лежах притихнал в сянката на храсталака и очаквах завръщането на съгледвачите.
Измина доста повече от час, преди да се появят. Начело вървеше Паркър. Следваха го двамина с индианските коне, а после идваха и другите двама, като всеки носеше на гръб по един от команчите. Още преди да достигнат огъня, Паркър извика:
— Мистър Кътър, я виж какво и кого доведохме!
Олд Уобъл скочи на крака, втренчи поглед в двамата червенокожи, които, разбира се, вече бяха в съзнание, и извика:
— Двама команчи, както си личи по бойните им цветове! Как и къде ви паднаха в ръцете?
— Намерихме ги.
— Намерихте ли ги?
— Да.
— Вражески настроени индианци не се намират ей тъй, ами трябва да се пленят!
— Досега и аз мислех така, но се оказа, че не е вярно. Наистина ги намерихме, намерихме ги в буквалния смисъл на думата, вързани един за друг и за едно дърво. Малко по-нататък открихме и конете им.
— Кой би могъл да си помисли, че е възможно подобно нещо!
— Да, просто невероятно. Но не можеш да се съмняваш в онова, което видиш със собствените си очи. Кой ли ги е изненадал, победил и вързал? Сигурно наблизо се намират бели, които са свършили тази работа, без да знаят, че лагеруваме тук.
При тези думи старият каубой ми хвърли кратък поглед, кимна и каза:
— Да, бели. Само че не са били неколцина, а е бил само един.
— Един ли?
— Йес.
— Един? Как стигна до този извод?
— Индианците ранени ли са?
— Не. По тях не се виждат никакви рани.
— Следователно не е имало борба. Били са изненадани и не са могли да се защитават. Съществува един-единствен човек, който е в състояние да извърши подобно нещо. Сигурно ще се досетиш за името му.
— Мътните го взели! Да нямаш предвид Поразяващата ръка?
— Йес.
— Той ги е повалил на земята и вързал? — — Точно така.
— Значи се намира наблизо!
— Убеден съм.
— Ами защо не дойде при нас?
— Несъмнено си има основание. Казват, че никога не вършел нещо без основание.
— Тогава ти имаше право, когато каза, че се намира нейде по тези места. Трябва да го потърсим.
— Да го търсим ли? Защо?
— Защото ще ни е необходим още утре рано сутринта. Нали не бива да се бавим повече, а трябва да тръгваме на път.
— Навярно няма да ни се наложи да го търсим. Той положително знае, че сме тук и очакваме да ни помогне. Можете да разчитате на неговото навременно появяване!
— Но, мистър Кътър, говориш тъй, сякаш той е всезнаещ! Вярно, за него се разказват невероятни неща, но все пак и той е само човек и знае само онова, което вижда и чува.
— О, що се отнася до това, аз мога да се обзаложа, че той знае всичко каквото си направил вчера и днес и каквото се е случило тук.
— Pshaw!
— Само изчакай!
— Да не спорим, сър. По-добре ни кажи какво ще правим с двамата пленници!
— Засега нищо.
— Ами кога?
— Щом дойде Поразяващата ръка.
— Но това е твърде неопределено, изобщо не е речено, че ще се присъедини към нас. Не съм чак толкова убеден като теб, че той ще се появи, а ние непременно трябва да знаем, какво ще стане с тези типове. Да не би да смятащ да ги мъкнем с нас? Ще ни бъдат само в тежест, а освен това няма да е и безопасно.