— Хм-м! Не мога да го оспоря.
— А не можем и да ги освободим.
— Би било чиста глупост. Това е ясно.
— Значи куршум в главата, туй е най-доброто. Тогава ще се отървем от тях, а и те са си го заслужили.
— Само без прибързани действия, сър! Сигурно си чувал, че Олд Шетърхенд никога не убива някой червенокож, без да е бил принуден да го стори.
— Това не ме засяга. Първо, все още съвсем не е сигурно, че той се намира наблизо, второ, тези негодници не са негови пленници, а наши, и трето… е, трето, сега ще се посъветваме как да постъпим и ще дадем думата на закона на прерията.
— Правете каквото искате!
— Ти няма ли да участваш?
— Не. Тези индианци не ме засягат.
— Но нали теб преследваха!
— И така да е! Досега не са ми направили нищо лошо.
— Слушай, сър, спукана му е работата на онзи, който чака, докато тези подлеци му сторят някакво зло. И тъй, няма ли да вземеш участие в съдебното жури, което ще образуваме?
— Не, но ще слушам, при условие, че ми позволите.
— Нямам нищо против. Да започваме!
Двамата команчи лежаха вързани на земята край огъня, около който се настаниха белите, за да започнат съвещанието. По лицата на червенокожите не си личеше дали разбират английски и дали знаеха за какво става въпрос. Накратко казано, съвещанието продължи само няколко минути и резултатът беше, че пленниците щяха да бъдат разстреляни, и то незабавно. Само Джош Холи гласува против тази присъда. Паркър действително не си поплюваше много-много. Той възложи на трима от своите хора да извършат екзекуцията наблизо и им заповяда да отведат пленниците. Тогава сметнах, че е наложително най-сетне и аз да се намеся.
— Стой, мистър Паркър! Почакай малко!
— Какво искаш, сър? — попита той.
— По време на вашия съд на саваната допуснахте грешка, която прави присъдата невалидна.
— Какво ли разбираш пък ти от съда на саваната!
— Както изглежда, повече от вас, иначе нямаше да извършите такава грешка.
— И каква, грешка имаш предвид?
— Всъщност те са няколко. Първо, в съвещанието не взе участие едно лице, което има право на глас.
— Мистър Кътър не желаеше да участва.
— Нямам него предвид.
— Тъй ли? Ами тогава кого?
— Себе си.
— А-а, ти ли? Навярно се шегуваш. Та ти изобщо не познаваш саваната.
— Дали я познавам, или не, в случая е безразлично. Аз също съм член на тази група и нямате право да ме изключвате от толкова важно съдебно заседание.
— Хайде бе! — засмя се той. — Ти съвсем не си член на нашата група, а си само под нейна закрила. Такова е положението, сър. Оставим ли те на произвола на съдбата, нито за миг животът ти няма да е вън от опасност.
— Нямам никакво намерение да споря с теб, мистър Паркър, що се отнася до това твое схващане. И тъй, да оставим моята личност извън играта! Втората ви грешка беше, че не разменихте с индианците дори една-единствена дума. Не се осъжда човек на смърт току-така, без предварително да бъде разпитан.
— Да ги разпитваме ли? Тези негодници? Само туй липсваше!
— А какво престъпление са извършили?
— Ненужен въпрос! Искали са да убият Олд Уобъл.
— Признаха ли го? Убеден ли си, че те действително са онези команчи, които са тръгнали да го преследват?
— А не виждаш ли бойните цветове, с които са покрили лицата си?
— Това не е никакво доказателство. Поне дотолкова и аз разбирам от Дивия запад.
— Нищо не разбираш, сър, ама хич нищо!
— Напротив! Например знам, че с пленника и живота му разполага единствено победителят и никой друг. Кой от вас може да твърди, че е победил и пленил тези команчи?
— Не говори такива глупости! Тези типове са наши пленници, освен ако си в състояние да ни кажеш, кой е онзи тайнствен човек, който ги е победил, а не иска да ни се покаже.
— Мога да ти кажа кой е бил и той не се крие, а е пред очите ти, мистър Паркър.
— Но къде е?
— Тук.
— Та покажи ми го най-сетне! — подкани ме той, като се засмя и се огледа наоколо.
— Той лежи пред теб. Това съм аз.
— Ти ли? Бре да се не види! Искаш да кажеш, че ти си победил и вързал двамата червенокожи!?
— Да.
— Номерът ти е направо смешен. С него няма да спасиш тези негодници от смърт. Ако успееш да победиш в схватка и да плениш един-единствен индианец като тези тук, ще кажа пред всички, че никога не съм бил уестман.
— Well, значи никога не си бил уестман.
— Охо! За да се извърши подобно нещо, е необходима силата на един Олд Шетърхенд. Да не би да твърдиш, че я имаш?