— Този аргумент изглежда убедителен, сър, но аз не мога да не си кажа, че ако индианците се прекарали нощта само на един час път от нашия лагер, не са проявили кой знае каква предпазливост. Ето защо по-скоро допускам, че са продължили ездата си без прекъсване.
Сам Паркър се съгласи с него, а и останалите му дадоха право. Затова им обясних:
— Човек трябва да се постави в положението на двамата червенокожи. Вчера през целия ден са яздили, а им е необходим още един цял ден до Саскуан-куи. За да успеят навреме да стигнат там, и хората, и конете трябва да си отпочинат поне веднъж по-продължително време. Това се разбира от само себе си.
— Да, но не толкова близо до мястото, където се намирахме ние — подхвърли Олд Уобъл.
— Защо не? Аз им върнах свободата и им обещах да не ги преследваме. Те знаят, че Поразяващата ръка не е лъжец и следователно тук са се чувствали в пълна безопасност. Към това се прибавя и едно друго обстоятелство, което не бива да забравяте — през деня се язди по-добре и по-бързо, отколкото през нощта. И така, един умен човек ще почива не през деня, а през нощта, а аз нямам никаква причина да допусна, че на команчите им липсва подобна съобразителност. След като са се отдалечили от нас на повече от две мили, те са могли да спрат без колебание, за да изчакат настъпването на деня. После са продължили да яздят, както личи от следите, които водят надясно и се спускат по течението на потока и които са толкова ясни, че не е възможно да са оставени през нощта, а още по-малко снощи.
— Ще ги огледате ли? — обади се Паркър.
— Не, защото не искам да нарушавам даденото обещание, а и отдалече виждам, че не съм се излъгал. Тази следа е оставена от два коня — ни повече, ни по-малко, следователно са били команчите.
Тогава по лицето на Олд Уобъл се изписа израз на превъзходство и като се усмихна, той каза:
— Все говориш, че искаш да удържиш дадената от теб дума, но ми се струва, че това не е възможно.
— Защо?
— Защото ще яздим по същия път и ще бъдем принудени да оглеждаме дирите. Или мислиш, че ще трябва да се движим със затворени очи?
— Не, защото няма да следваме дирите.
— Да не би само заради твоето обещание?
— Би било глупаво. Но има и друга, много по-основателна причина. Вероятно за да могат да напоят конете си, червенокожите са тръгнали покрай потока, който също води към Рио Пекос, макар и да описва широка дъга. Следователно са поели по заобиколен път: А на това място ние ще изоставим потока и ще яздим към Пекос право на изток. И тъй, ще кажем на следите им «сбогом!» и ще достигнем нашата цел, Саскуан-куи, преди тях. Навярно не е необходимо да ти обяснявам какви предимства ще ни донесе това.
Изразът на превъзходство изчезна от лицето на Олд Уобъл.
— Да, щом е така, мистър Шетърхенд, тогава, разбира се, аз си затварям устата — каза той. — Мислех се за кой знае колко умен, ала виждам, че има какво да науча от теб, това е ясно. Но я ми кажи, ще срещнем ли големи трудности по пътя, който си избрал?
— Дори никакви. Той непрекъснато се спуска надолу. Местностите най-често са равнинни, понякога има скали, понякога пясъци. Вярно, че вода няма. В това отношение трябва да проявим търпение чак до Рио Пекос.
— На чиито брегове са се разположили команчите. Няма ли да ни попречат да се доберем до водата, която, ни е толкова нужна след подобна езда?
— Не. Познавам твърде точно разположението на Саскуан-куи, където трябва да ги търсим. Ще излезем на реката на друго място и ще можем да напоим конете си, без каквато и да било опасност.
— Well, тогава съм спокоен. Изобщо беше излишно да изказвам подобни опасения, понеже, щом ти си наш водач, можем да сме сигурни, че за безопасността ни ще бъде направено всичко необходимо. Човек може да разчита на Олд Шетърхенд и затова ще ти кажа нещо, което много ще те зарадва.
— И какво е то, мистър Кътър?
— Аз съм много, много по-възрастен от теб и ето защо всъщност би трябвало да се разбира от само себе си, че вие останалите ще изберете мен за предводител. Въпреки това аз ще… аз ще… хм-м, да, аз ще…
Изглежда, никак не му беше лесно да изговори решението, взето от него. Той почна да преглъща и дълго се мъчи да изплюе думите. Раздвижи ръце и крака, завъртя и заобръща мършавото си тяло насам-натам, сякаш костите му се бяха откачили една от друга. Всичко по него се залюля и затресе, докато най-сетне с мъка издума:
— Да, аз ще се откажа от предводителството и ще ти се подчинявам. Ти ще бъдеш наш командир, чиито заповеди трябва да се изпълняват от всички. Никога досега Олд Уобъл не е вършил подобно нещо. Какво ще кажеш, а? Ще го приемеш с признание и благодарност, мистър Шетърхенд, това е ясно!