— Наистина Винету има тази особеност да говори повече с дела, отколкото с думи, а и аз съм също като него. Ще се радвам, мистър Кътър, ако установя, че с теб мога да се разбирам тъй добре, както и с него.
— Бъди спокоен, сър! Не съм съвсем неопитен и ще се постарая да докажа, че мога да ви бъда от полза.
Местността, през която яздехме, беше такава, каквато вече я описах — отчасти камениста равнина, отчасти пясъчна пустош, докато следобед най-сетне достигнахме малко по-плодородна земя, покрита с трева. Приближихме се до един приток на Пекос, чиито брегове бяха обрасли с храсталаци. Знаех тази рекичка от по-рано и ние тръгнахме по течението й, докато достигнахме нейното устие. Това стана около два часа преди свечеряване. От тук до Саскуан-куи ни оставаше един час езда.
Синята вода представлява малък воден басейн, който може да се нарече и езеро. Подхранва се от извори, намиращи се на дъното му, а излишната вода се оттича към Рио Пекос. По бреговете му растат гъсталаци от памукови дръвчета и брястове, над които се извисяват могъщи сенчести пекани и дъбове. Водата има тъмносин цвят и затова езерото е наречено от индианците Саскуан-куи. Малко по-надолу от мястото, където бяхме спрели, оттичащата се от водния басейн вода се вливаше в Рио Пекос, през която трябваше да се прехвърлим. По-нататък по течението на голямата река имаше брод, но естествено не биваше да го използваме, защото двамата команчи щяха да минат оттам и да открият следите ни. Следователно налагаше се да преплуваме доста широката река, нещо, което в този топъл ден ни беше по-скоро добре дошло, отколкото неприятно.
След като достигнахме отвъдния бряг, най-напред се заловихме да го претърсим за следи и доста се успокоихме, когато не открихме нищо. Продължихме предпазливо да яздим надолу под широките корони на растящите наоколо трепетлики, докато достигнахме мястото, където водата от езерото се вливаше в реката. Намирахме се на северния бряг на този приток, но и тук не забелязахме каквито и да било следи. Аз слязох от коня си, завързах го за един храст, от чиято шума можеше да пощипва, и се излегнах в тревата. Без да каже нито дума, Олд Уобъл последва примера ми. Искаше да подражава на моя мълчалив Винету и както сам се изрази, не желаеше да го смятам за плямпало. Но за другите лягането ми на земята не бе толкова естествено и разбираемо. Те останаха на конете си и Паркър попита:
— Слизаш от коня, сър? Но още е ден!
— Слязох от коня именно защото е още ден — отвърнах му.
— Няма ли да продължим до самата Синя вода?
— Не.
— Значи след като се стъмни, а?
— Да.
— А защо не по видело, когато ще можем да забележим евентуални следи?
— Защото тогава наистина ще видим следите, но ще ни видят и нас.
— Струва ми се, че ако сме предпазливи…
Тук той бе прекъснат от строгия глас на Олд Уобъл:
— Мълчи и стига си ревал като четиригърба камила! Нима аз си отворих устата? Мистър Шетърхенд сигурно знае какво прави. Щом искаш да си рискуваш скалпа, продължавай да яздиш. Аз оставам тук.
Тогава и другите слязоха от конете си. Паркър замърмори:
— Я не толкова грубо, Олд Уобъл! Джентълмен като мене не е свикнал на подобни камилски обиди.
— Един истински джентълмен преди всичко си държи устата затворена, ясно ли е? Вярно, че навремето ти много точно улучи първия си лос, но след това си правил толкова много гафове, че никак не ти подхожда да противоречиш на мистър Шетърхенд, когато е решил да върши нещо. И тъй, мълчи, иначе ще си тръгнем и ще ви зарежем тук.
Аха, ето значи какво било! Да зарежеш другите — беше го запомнил. Със строгото си отношение към добрия Паркър той искаше да покаже, че се чувства с мен едно цяло. Но аз бях убеден, че мълчаливостта му нямаше да продължи дълго и в най-скоро време щеше да започне да ме разпитва точно както Паркър.
Когато взе да се смрачава и времето за действие настъпи, аз станах и казах:
— Сега отивам да потърся команчите. Оставям ви тук пушките си и ви моля никой от вас да не се отдалечава. Възможно е наблизо да се намират червенокожи и да го забележат.
— Правилно! — съгласи се с мен Олд Уобъл. — Предполагам, че скоро ще се появят двамата команчи, които освободихме.
— Не ми се вярва, мистър Кътър — възразих аз. — Те ще използват намиращия се по-надолу брод и ще минат с конете си нагоре по отсрещния бряг.