— Тъй ли мислиш?
— Да. Затова преди малко избрах отсамния бряг за почивка. Така те няма да ни забележат.
— Well, значи тръгваш. А мога ли и аз да дойда?
— Откровено ще ти кажа, че предпочитам да съм сам.
— Нима ме смяташ за толкова неопитен или несръчен, че да проваля цялата работа?
— Не, поне не тъй буквално, както ти се изрази.
— Значи все пак донякъде е така. А аз ти казвам, сър, че съм усвоил тайното промъквало до врага като всички други. Снощи го доказах.
— Хм-м! Но аз те видях.
— Не мен, а само клончето, понеже то се раздвижи.
— Pshaw! Доста преди да отрежеш клончето, забелязах очите ти.
— Очите ми? Good luck! Нима е възможно?
— Разбира се!
— Но нали около мен бе пълен мрак? Нима може в такъв случай да се забележат нечии очи, мистър Шетърхенд?
— Вярно, че е възможно само за много острия и опитен поглед. Ще признаеш, че окото има известен блясък. А на всичко отгоре твоите очи бяха широко отворени.
— Ами как иначе! Който иска да види нещо, трябва да си държи очите отворени.
— Тъй ли мислиш? Предпазливият съгледвач ги притваря, за да не бъдат забелязани. Аз например, след като съм видял достатъчно, и искам само да слушам, даже си затварям очите напълно, защото в такъв случай първо никой няма да ги забележи и второ, със затворени очи се чува по-добре, отколкото с отворени.
— Вярно е, сър, от теб човек може да научи още много!
— Щом го разбираш, ще ти обърна внимание и на нещо друго. Видях не само очите ти, но и твоята коса.
— И нея ли?
— Да не би да те учудва? Косата ти е снежнобяла и следователно се забелязва далеч по-лесно от тъмните очи.
— Мътните го взели, човек трябва да внимава с теб.
— Не само с мен, мистър Кътър. Ако пак ти се наложи тайно да се промъкваш към някого, съветвам те да покриваш косата си с нещо. Иначе лесно може да изгубиш тази красива коса заедно с главата си.
— Тъй ще правя, тъй ще правя! Надявам се, че сега незабавно ще ми се наложи. Нали?
— Защото ще те взема със себе си ли?
— Йес.
— Повтарям, че предпочитам да тръгна сам.
— И тъй да е. Но и ти си само човек и не е изключено да те сполети нещастие. В такъв случай ние ще си седим тук и няма да знаем къде си и как да ти помогнем.
— Имаш право и навярно щях да те взема, ако цялата работа не беше толкова важна и същевременно опасна. И най-малката грешка може да ни издаде и да ни струва живота.
— Давам ти дума, че няма да извърша грешка!
— Твоята дума? Хм-м! Е, добре, съгласен съм и се надявам, че ще я удържиш.
— Благодаря! Първо ще последвам съвета ти. После можем да тръгваме.
Той нави косата си на руло, притисна я върху главата си и започна да я стяга с кърпата. Докато вършеше това, продължи:
— Познаваш ли Синята вода и нейната околност толкова добре, че въпреки тъмната нощ с такава увереност се наемаш да откриеш червенокожите?
— Да. Не е трудно да се досетиш защото, ако не беше така, щях да използвам последния час от деня, за да се промъкна до там, а нямаше да лежа тук и да бездействам.
— Браво, браво! — извика Паркър. Тогава Олд Уобъл се извърна към него и с гневен глас попита:
— Ти какво си се разкрещял, бе?
— Извиках «браво» — отвърна ловецът.
— Чух го. Да не ме мислиш за глух? Искам да знам защо извика.
— От удоволствие, че мистър Шетърхенд ти даде такъв незаменим урок.
— Урок ли? От къде на къде?
— Ами първо ти беше груб към мен, заповяда ми да мълча, и ме нарече не знам си колко гърба камила само защото си позволих да задам един съвсем скромен въпрос, а после самият ти взе да плямпаш такива врели-некипели, че се наложи Олд Шетърхенд да те вразумява! Той ти каза, че «не е трудно да се досетиш» и аз още веднъж ще му извикам «браво»!
— Дръж си устата затворена, уважаеми сър! Въпросът ми беше съвсем на място.
— Моят също.
— Само тъй си мислиш. Впрочем в Дивия запад и в близост с враждебно настроени индианци не бива да се крещи «браво» до пръсване на белите дробове. Ела, мистър Шетърхенд, нека зарежем този тип!
— Завинаги ли? — попитах усмихнато.
— Не, само докато се върнем.
Оставих на Паркър пушките си и потеглихме. Храсталаците по бреговете на ръкава, през който водата на езерото се оттичаше, образуваха тясна ивица, която граничеше с откритата тревиста равнина. Придържахме се към самия край на гъсталака и зад отделните, врязали се малко по-напред храсти намирахме толкова добро прикритие, че в случай на неочаквана среща нямаше защо да се страхуваме — много бързо можехме да се скрием. А след като здрачът се сгъсти и премина в пълна тъмнина, всякакви опасения станаха излишни, ако изобщо и преди това са били основателни.