— Да не би да искаш да уловиш вятъра, който се изплъзва между пръстите ти?
— Нима Поразяващата ръка е въздух? Нима не е бил вече неколкократно пленник на команчите?
— Това ми е добре известно. Но не ни ли се е изплъзвал винаги между ръцете като вятъра?
— Заловя ли го веднъж, аз ще го задържа!
— Тогава дойде ли, разтвори ръце и гледай да се напъха в тях.
— Ще се напъха! Дори знам кога.
— Кога?
— Утре. Двамата наши воини са тръгнали от неговия лагер през нощта, а той сигурно е потеглил на път оттам едва призори. Следователно те имат известна преднина. Тъй като двамата пристигнаха тук тази вечер, той ще дойде утре.
— Тук ли?
— Не, защото изобщо няма да му позволя да стигне толкова далече, а ще го пленя край Рио Пекос.
— Знаеш ли на кое място ще прекоси реката?
— Да, при брода, който вероятно му е известен. Ако не го знае, ще търси място за преминаване и ще го намери.
— Поразяващата ръка няма нужда от брод. Той е ненадминат плувец.
— И това не съм забравил. Ще наредя на хората си да заемат голяма част от брега. Тогава няма да ни се изплъзне. Ако Нале-Масиув, Четирите пръста, беше тук със своите сто воини, можехме да ги разпределим на още по-голямо разстояние по брега, ала той ще пристигне едва след три дни.
В този миг прозвуча викът: «Якха! — На храна!» — и всичко живо се втурна към огньовете, където бяха изпекли вече месото. Вождът също се изправи, но бавно, както подобаваше на достойнството му, и се отправи натам, за да избере сам парчето месо за вечеря. За мен това бе най-удобната възможност да се отдалеча. Хвърлих още един изпитателен поглед над целия бивак. Никой не гледаше към брега и към мястото, където лежах. Вниманието на всички бе погълнато от печеното месо. Пропълзях в по-дълбоката вода и после, плувайки, бързо се отдалечих, без да си правя труда да се прикривам. След като успях да се добера до мястото, където се бях съблякъл, аз се изкачих на брега, облякох дрехите си и запълзях към очакващия ме Олд Уобъл. Снопа от тръстика взех със себе си.
Приближих се до стария каубой толкова тихо, че той не ме чу, а когато го докоснах, се стресна от уплаха.
— Мътните го взели! Ти ли си, сър, или някой червенокож? — попита той.
— Аз съм — отвърнах му.
— Well! Ако беше някой друг, щях да забия ножа си в тялото на негодника!
— Нямаше да го направиш, мистър Кътър.
— Тъй ли? А защо не?
— Нямаше да можеш, защото неговият нож отдавна щеше да е забит в твоето тяло.
— Охо!
— Разбира се! Що за уши имаш?
— Уши — чудо! Това е ясно.
— Тогава жалко за чудото, защото пет пари не струва! Лежеше тъй тихо, наоколо нищо не помръдваше и въпреки всичко не чу приближаването ми. Ами ако беше някой команч?
— Щях да го чуя, понеже не е възможно друг да се промъква тъй безшумно като теб. Добра работа ли свърши, сър?
— Доволен съм.
— Аз също.
— Какво научи?
— Привидно малко, но всъщност твърде много. Сигурната ръка се охранява само от двама червенокожи.
— Къде?
— Аха, твърде ти се иска да знаеш, нали?
— Естествено!
— Да, вярвам ти. Но ако не бях аз, нямаше да го научиш.
— Не си въобразявай подобно нещо, мистър Кътър! За тази работа нямам нужда от теб. Знам мястото не по-зле.
— Е, къде е пленникът?
— Отсреща на острова.
— Ти и преди допускаше подобно нещо, но то си остава само предположение.
— Сигурен съм. Чух го от вожда Вупа-Умуги.
— Той ли го спомена?
— Да.
— Ама че глупак! Мислех си да те зарадвам, като ти кажа, че предположението ти е вярно.
— Не се измъчвай с такива мисли, сър! Какво друго научи?
— Нищо. Въобразявах си, че ще мога да ти кажа кой знае колко важно нещо. Но тъй като сам си го чул, е все едно, че аз самият не съм успял нищо да подслушам. Как да не се ядосваш! Вероятно щях да науча й други сведения, обаче по едно време се появиха онези двама команчи от вчера и всичко живо презглава напусна огъня, край който се бях скрил. Ти чу ли нещо повече от мен?
— Да.
— Какво?
— По-късно ще ти кажа. Тук не е място за разговори. Да тръгваме.
— Накъде?
— Първо ще излезем на открито, и то по същия път, по който се промъкнахме дотук.
— Значи напосоки през гъсталака. И според Олд Шетърхенд това ми било «път»!
При оттеглянето си трябваше да бъдем също тъй предпазливи, както и когато идвахме насам, но все пак щастливо успяхме да се измъкнем от опасната близост на индианците. Звездите светеха вече горе-долу задоволително и щом оставихме зад гърба си споменатата преди това гора, която се врязваше малко по-навътре в равнината, можехме да се изправим на крака и да продължим пътя си тъй безгрижно, сякаш наблизо не се намираше нито един-единствен команч.