Продължавахме да вървим. След въпроса ми Олд Уобъл се спря, задържа ме и попита:
— Какво вреди ли? И това ме пита един Олд Шетърхенд! Не бих се учудил на подобен въпрос само ако го беше задал някой грийнхорн. Какво вредяло! Разбира се, че онези типове незабавно ще се разкрещят за помощ. Тогава всички команчи ще наскачат във водата и ще падне такава гонитба, при която ще сме загубени. Колкото и добре да плуваме, заекът не може да избяга от цяла глутница вълци.
— Навярно няма да викат за помощ — отвърнах му аз, като го накарах да продължи.
— Разбира се, че ще викат! Ще видят, че се приближават двама мъже, двама бели. А дори и да не се развикат, ще ни продупчат главите с няколко куршума.
— И това няма да направят.
— Сър, не те разбирам.
— Изобщо няма да ни видят.
— Няма ли… как така? Няма да ни видят, след като целият небосклон затрепка и затанцува във водата?
— Няма, защото ще се маскираме.
— Ще се маскираме ли? Става все по-фантастично! Ама как ще се маскираме? Да не би ти с някое домино, а аз като палячо? Покорно благодаря за подобен карнавал.
— Разбери ме правилно, мистър Кътър! С «маскирам» искам да кажа да се прикрием.
— И туй си го бива. Ами къде смяташ да се скриеш във водата?
— Зад тръстикови стебла.
— В езерото тръстика расте само покрай брега.
— Ще вземем по някой сноп.
— Глупости! Никой червенокож няма да се остави да го измамят по такъв начин.
— Мога да ти докажа противното.
— Как?
— Преди малко направих подобен маскарад, защото нямаше как иначе да постигна целта си.
— Наистина ли?
— Да.
Разказах му всичко. Когато свърших, той се обади:
— Хм-м, не е чак толкоз глупаво, колкото си мислех! Един-единствен сноп тръстика може и да мине, ама два? Едва ли ще ни се удаде да плуваме съвсем равномерно и едновременно. Следователно двата снопа ту ще се приближават един към друг, ту ще се раздалечават. Това ще направи впечатление на пазачите и ще събуди подозренията им.
— Разбира се, само че няма да вземем два снопа, а ще направим едно тръстиково островче, под което ще се скрием и двамата.
— Не е лошо.
— Отначало ще плуваме бързо, а щом навлезем в зрителното поле на индианците, нашето островче ще започне да се носи по водата бавно, съвсем бавно.
— Ами светлите ни тела! За да можем да плуваме редом един до друг, ще ни е необходимо пространство поне от седем лакътя. А нима бива да правим тръстиковия сал толкова голям? Пазачите ще ни забележат, защото кожата ни е светла.
— Няма да събличаме дрехите си.
— Хм-м! — изръмжа той.
— Мислиш ли, мистър Кътър, че това ще затрудни плуването ти?
— Никак, съвсем не! Дори да предположим, че всичко друго ни се удаде, все пак, питам дали индианците ще допуснат тръстиковия сал да спре на острова.
— Не е необходимо да спира на брега му.
— Не е ли? Значи и ние няма да слизаме на брега? И все пак трябва да отидем на острова. Направо нищо не разбирам!
— А е толкова лесно обяснимо! Можеш ли да се гмуркаш?
— Като жаба, ти казвам, като жаба. Това е ясно. На каквато дълбочина искаш.
— Това е добре, защото гмуркането е част от плана ми. Щом се приближим до острова и пазачите забележат тръстиковия сал, те ще се отправят към онази страна на острова, покрай която ще го очакват да мине.
— Това може да се предположи. Но навярно няма да му позволят да спре на брега.
— Няма. А сега най-важното — в мига, когато се намираме най-близо до острова, ние ще изоставим сала, ще се гмурнем, ще заплуваме под вода покрай брега и ще се появим на повърхността чак откъм другата страна на острова. Докато пазачите внимателно се взират в тръстиковия сал, ще стъпим на брега в гръб на индианците и аз ще се нахвърля върху тях, за да ги обезвредя с два точни силни юмручни удара.
— Отлично, мистър Шетърхенд! Ами аз?
— Първата ти работа ще бъде да прережеш ремъците на пленника и начаса да го освободиш, защото, макар и да не го смятам за много вероятно, може да се наложи незабавно да изчезнем. Не е изключено да не успея да ударя някой от двамата както трябва и той да намери време да извика за помощ.
— Би било лошо, много лошо!
— Да. Навярно разбираш, че ни чака много работа и всичко трябва да се извърши съвсем точно, ако искаме планът ни да успее. Тъй че, струва ми се, няма да се разсърдиш, ако те помоля отново да размислиш дали действително можеш да изпълниш онова, което искам от теб.
— С лекота, сър, с най-голяма лекота!
— Моля те, не отговаряй така бързо! Нямаме право да бъдем лекомислени. Искрено ти казвам, че работата не е толкова проста. Познавам се твърде добре и знам, че ако не стане нещо непредвидено и всичко протече тъй безпрепятствено, както предполагам, ще свърша каквото съм замислил. И въпреки това смятам задачата ни за тежка, в случая дори за много тежка.