— Не говори за лекомислие, сър! Виждал ли си някога как плува Олд Уобъл?
— Не.
— Ами как се гмурка?
— Още по-малко.
— Тогава кротувай и спокойно изчакай събитията! Когато всичко мине, ще кажеш, че не би могъл да намериш по-добър и сръчен помощник от мен. Това е ясно!
— Ще се радвам, ако е така, защото в този случай рискуваме живота си много повече от когато и да било.
Аз наистина никак не бях наясно дали можех да му имам доверие, или не. Кокалестата му фигура не ми вдъхваше вяра в качествата му на добър плувец, а уверенията му приличаха малко на самохвалство. Но той беше известен като храбър и опитен човек и говореше с такова дълбоко убеждение, че бе трудно да не му се повярва. Впрочем вече нямаше време за повече приказки, защото в момента достигнахме нашия лагер.
Спътниците ни се бяха разтревожили от дългото ни отсъствие. Разказахме им какво бяхме видели и чули и им обяснихме плана за спасяване на пленника, който се канехме да приведем в изпълнение. Паркър и Холи съжаляваха, че няма да вземат директно участие в него. Останалите не казаха нищо. Навярно бяха доволни, че не изисквах от тях и те да заложат живота си на карта. Възседнахме конете и потеглихме, за да обиколим езерото и да се озовем на отвъдната му страна.
Щом стигнахме там, в тъмнината трябваше да преминем през гъсталаците, за да се доберем до водата откъм откритата прерия. На брега скочихме на земята и вързахме конете. Отсреща горяха лагерните огньове.
И тук растеше тръстика. Отрязахме колкото ни беше необходимо. Няколко дебели клона образуваха основата, рамката на сала. След като приключихме работата си, видяхме, че за целта ни той бе направо майсторска изработка. В долната си част имаше отвори за главите ни и четири кожени ремъка за ръцете. Разбира се, бяхме се погрижили, когато се намираме отдолу, да имаме възможност да гледаме на всички страни.
Ето че рискованото начинание вече трябваше да започне. Изпразнихме джобовете си и оставихме на земята всичко, което можеше да се повреди от водата или пък не ни бе необходимо. От оръжията си задържахме само ножовете. След като се приготвихме за тръгване, Паркър попита:
— Мистър Шетърхенд, ние наистина ли няма да вземем никакво участие?
— Не, но въпреки това няма защо да се смятате за излишни. В един определен случай ще ни бъдете много необходими.
— И кой е той?
— Ако ни открият и започнат да ни преследват, което може да стане само по вода. На връщане ще плуваме право насам. Ако по петите ни има преследвачи, задачата ви ще е да ги задържите на разстояние.
— С изстрели?
— Да.
— В тази тъмнина! От плувеца не се вижда почти нищо друго освен главата, кой ще ти различи тогава бял от индианец? Колко лесно може да се случи да стреляме по вас!
— Ами просто не бива да стреляте, преди да се уверите в кого сте се прицелили. Впрочем със силни викове ще ви дадем възможност да ни разпознаете. Ако някой от нас се счепка в ръкопашна схватка с червенокож във водата, не стреляйте в никакъв случай. Дори и двамата да се намират тъй близо до вас, че да можете да различавате лицата им. Ние сме достатъчно яки, за да се справим със сам индианец.
— Да, такива сме, това е ясно! — енергично изрази съгласието си Олд Уобъл.
— За себе си го знам, а за теб предполагам — отвърнах аз. — И въпреки това те питам още веднъж: тази работа не е ли пряко силите ти? Ако е така, предпочитам всичко да свърша сам.
— Сър, ти за какъв ме мислиш?! Ще ме накараш да повярвам, че ме вземаш за вятърничав човек!
— Не е така. Тогава напред! И успех!
— Йес, go on[18]! След половин час ще се върнем по живо по здраво като победители.
След това дръзко уверение Стария разтресе и разлюля крайниците си и нагази във водата, а аз го последвах с недотам голямо упование.
Не беше необходимо да се вмъкваме под сала, преди да сме се приближили до острова дотолкова, че пазачите да могат да го видят. На първо време плувахме извън него, като го тикахме пред нас. От самото начало започнах да наблюдавам Олд Уобъл, за да разбера дали действително плува тъй добре, както ме уверяваше. Горе-долу го биваше. Но след броени минути забелязах, че откъм неговата страна салът взе да се потапя по-дълбоко във водата, отколкото от моята.
— Твърде много се отпускаш върху сала, мистър Кътър — казах аз. — Да не би вече да си се изморил?