— Да съм се изморил ли? Откъде ти дойде пък тази мисъл! — отвърна той. — Виновни са само проклетите тиранти, които ме стягат.
— Та кой носи освен колан и тиранти!
— Не ги разбираш тия работи. Човек не може да се лиши от колан в Дивия запад, а тирантите са ми необходими, защото нямам никакъв ханш. Те трябва да придържат и колана. Къде ти ханш при моята фигура!
Не можех напълно да си обясня защо тирантите му ще имат безсрамното намерение да му пречат при плуването и замълчах, ала не задълго, понеже той все повече и повече се подпираше върху сала, тъй че най-сетне откъм моята страна краят му изскочи от водата. Тогава го помолих:
— По-добре се върни, мистър Кътър. Все още не е късно! Изглежда имаш затруднения.
— Глупости! Не виждаш ли, че поря водата като риба?
— Защото аз тикам сала, на който си увиснал.
— Само тъй изглежда. Ах тези тиранти! Ще ги сваля, тогава ще върви по-добре.
Като се държеше с едната ръка за сала, с другата той откопча тирантите и ги напъха в джоба си. Все пак, изглежда, те наистина го бяха стягали и му бяха пречили, понеже плуването потръгна по-добре. Вярно, че се чуваше пъхтенето му, сигурно полагаше големи усилия. Когато му направих забележка заради тежкото му дишане, той ме увери:
— Това е само едната половина на белите ми дробове, понякога издава такъв шум, но другата си я бива.
Продължихме да плуваме около пет минути, без да разменим нито дума. Тогава забелязах, че салът е потънал във водата още повече от преди.
— Изглежда, натежаваш, сър? — попитах го.
— Нима е чудно? Дрехите поемат вода, а зад мен… all devils, какво е това?
Той спря сала и с едната ръка посегна зад себе си.
— Какво търсиш там, сър?
— Какво търся ли… ха! Слушай, мистър Шетърхенд, трябва на всяка цена пак да си сложа тирантите.
— Защо?
— Защото ще си загубя легинсите. Вече наполовина плуват подир мен. Ще ми помогнеш ли?
Помогнах му да вразуми вече наполовина изхлузилите се панталони. После продължихме. Но за голяма моя тревога от минута на минута все повече се убеждавах, че той не беше такъв плувец, за какъвто се мислеше. Трябваше да тикам напред не само сала, а и него.
— Мистър Кътър, мисля да се връщаме — обадих се аз. — Ти наистина се измори, а нашият план изисква да разполагаме с всичките си сили. Не забравяй опасностите, които ни очакват!
— Не ги забравям и именно заради това не се напрягам, та по-късно да мога да бъда в добра форма. Да се връщаме ли? Що за идея! Нали ще се изложа!
Е да, разбира се, нямах желание да го излагам, но можех ли да продължавам с него това рисковано плуване? Възможно беше и да си щади силите, та по-късно да бъде на висота. На по-нататъшните ми настоятелни въпроси той ме увери, че намеренията му действително били такива. Впрочем вече бяхме изминали половината път. И така напред, пък да става каквото ще! Въпреки това решение тревогите ми в никакъв случай не намаляха и след още пет минути се осведомих:
— Не искаш ли да легнеш върху рамката на сала? Така ще си отпочинеш и после ще си със свежи сили.
— Вярно. Но на теб няма ли да ти е трудно?
— Не, спокойно последвай съвета ми.
Той направи каквото му казах, а когато продължих да тикам нашия нескопосан плавателен съд, се обади:
— Сър, хрумна ми нещо. Дори и да не ни забележат, у пазачите ще се породи подозрение.
— Защо?
— Защото ще се питат от къде на къде нашата тръстика се движи. Нали езерото е спокойно.
— Тук се лъжеш. В долната му част водата се изтича към Рио Пекос, така че в тази посока се създава макар и незабележимо течение. Следователно едно откъснало се тръстиково островче може да плава бавно надолу. Навярно същото ще си помислят и червенокожите. В това отношение съм спокоен.
— Туй означава ли, че имаш други грижи?
— Да.
— Какви?
— Относно теб.
— Pshaw! Сега няма да се напрягам. Настъпи ли мигът за действие, ще видиш с какъв жар и плам ще се заловя на работа.
— Хм-м! За плуване в момента изобщо вече не ми се говори. На този въпрос ще се върнем, преди да поемем по обратния път. Засега преди всичко ще стане дума за гмуркането. Ако не ти се удаде, загубени сме.
— Не говори така, сър! Та аз нямам друга работа освен в подходящия миг да пусна сала, да се гмурна и да се появя на повърхността чак от другата страна на острова. Това е просто като фасул, още повече за човек с моето телосложение. Който има толкоз малко плът и толкоз много кокали, лесно може да се покаже като майстор в гмуркането.
В случая той наистина беше прав, а и проявената от него самоувереност донейде ме успокои, макар вече да разбирах, че щеше да е по-добре, ако го бях оставил при другите и сам се бях заел с осъществяването на плана си.