Выбрать главу

— Да — прекъснах го аз — Ще говорим по-късно. Сега трябва да действаме. Да махнем ремъците!

Клекнах до него и извадих ножа си. Зад гърба ми се разнесе шум.

— Тук ли си, мистър Кътър? — попитах аз, защото кой друг може да бъде освен Олд Уобъл.

— Уф, уф, уф, уф! — отговориха ми вместо него два непознати гласа.

Светкавично се изправих и се обърнах. Пред мен стояха двама индианци, от които се стичаше вода, и ме зяпаха, сякаш бях призрак. По-късно Сигурната ръка ми разказа, че пазачите се сменяли на всеки три часа. Новите стражи идвали, плувайки през езерото. Та ето как двете човешки фигури, от които се стичаше вода, се появиха тъкмо в този толкова неблагоприятен за мен момент, за да заемат мястото на двамата команчи, лежащи зашеметени на земята. Смайването ми не продължи повече от миг. В следващата секунда с лявата си ръка стиснах за гърлото по-близко стоящия до мен червенокож и с един удар на десния си юмрук го прострях на земята. След това се наканих да сграбча другия, но не успях, тъй като с пронизителен вик за помощ той скочи във водата и заплува към индианския лагер, без да престава да крещи.

Вече нямаше време за губене. Втурнах се към Олд Шуърхенд и прерязах ремъците, които стягаха ръцете и краката му. Освен това той бе завързан с други два ремъка за две здраво забити в земята колчета. Прерязах и тях.

— Можете ли да се движите, сър? — попитах аз, докато той се изправяше. — Кажете… бързо, бързо!

За пръв път виждах този човек, но нямах време да го огледам. Той изпъна яките си ръце, наведе се, за да вземе ножа на един от зашеметените индианци и ми отговори тъй спокойно, сякаш нямаше от какво повече да се бои:

— Мога всичко, каквото пожелаете, сър.

— И да плувате ли?

— Да. В каква посока?

— Ей там право насреща ни очакват други бели.

— Тогава да тръгваме! Крайно време е. След минута-две команчите ще бъдат тук.

Имаше право. Страхотен шум долиташе от лагера на вдигнатите на крак индианци. Това бяха такива крясъци, викове, вой и рев, които направо щяха да ни спукат тъпанчетата! Не можехме да ги видим, ала по шумното плискане на водата разбрахме, че се хвърлят в езерото, за да доплуват до острова. Трябваше да бягаме. Но къде беше Олд Уобъл?

— Мистър Кътър, мистър Кътър! — кажи-речи, надвиках сатанинския шум. — Мистър Кътър, къде си?

Сигурната ръка бе изтичал до брега, за да хвърли поглед към лагера. Той се обърна към мен и вече не със спокоен, а с припрян глас попита:

— Мистър Кътър? Да нямате предвид Олд Уобъл?

— Да, той дойде с мен на острова, за да ви спаси, но никъде не го виждам.

— А с вас тръгнаха ли и други бели?

— Не.

— Тогава не мислете за него! Познавам Стария, той си е своенравен чудак.

— Загубен е!

— Не се тревожете, сър! И дяволът не може да го погуби. Сигурно е на по-безопасно място от нас. Оставете го и елате! Всички червенокожи са вече във водата, а първите, кажи-речи, достигат острова. Напред, бързо, бързо!

Той ме хвана за ръката и ме задърпа след себе си. От брега на острова можех да си обясня неговата припряност. Водите на езерото между нас и лагера на червенокожите буквално гъмжаха от индиански глави. Един от плувците, който беше излязъл пред всички, само след десетина замаха на ръцете си щеше да достигне острова. Не биваше повече да мисля за Олд Уобъл, а трябваше да се погрижа за себе си и за Олд Шуърхенд. Ето защо отговорих:

— Добре, хайде във водата! Следвайте ме колкото е възможно по-бързо!

Скочихме в езерото и загребахме с ръце бавно, но мощно, тъй както прави добрият плувец, който не иска бързо да остане без сили. Крясъците на индианците се удвоиха. Беше ужасно. Бяха ни забелязали и полагаха усилия да ни догонят.

Не се безпокоях за себе си, мен сигурно никой нямаше да ме спипа, обаче Сигурната ръка! Уестман като него без съмнение плуваше превъзходно, но времето, прекарано в плен, го беше изтощило, а и аз най-добре знаех, че индианските ремъци правят човешките крайници неспособни за по-голямо физическо напрежение. Докато плувах редом със Сигурната ръка, аз го наблюдавах. Той плуваше хладнокръвно, с онзи двоен тласък, който равномерно разпределя работата между ръцете и краката. Първоначално това ме успокои. Но скоро забелязах, че движенията му започнаха да губят своята равномерност и сигурност.

— Изтощихте ли се вече, сър? — попитах го.

— Не — отвърна той, — но не си чувствам ръцете и краката, като изтръпнали са.

— За това са виновни ремъците. Ще издържите ли до отсрещния бряг?

— Надявам се. При обикновени обстоятелства никой индианец не би ме догонил, но след като толкова дълго лежах с вързани ръце и крака, та кръвообращението ми почти е спряло, не съм особено сигурен.