Той се протегна, раздвижи крайниците си, огледа ставите на ръцете и краката си, а после продължи:
— Добре спах, не чувствам и следа от несгодите на пленничеството си. С какво ще се заловим най-напред?
— Ще си поговорим с вожда и ще му кажем какви искания имаме към него, а после ще изпратим другия пленен индианец да отиде в техния лагер.
— А докато се върне, ще закусим здравата — намеси се Олд Уобъл. — Та за какво донесох толкова много месо? Който има нещо за ядене, трябва да яде. Това е ясно. Или някой е на друго мнение?
Никому и през ум не мина да възрази срещу този аргумент. Сигурната ръка ме помоли аз да проведа преговорите с Вупа-Умуги. Но тъй като всичко това засягаше него, бях на мнение, че би трябвало самият той да постави условията си на вожда и ловецът така и постъпи. Вупа-Умуги не се поколеба да ги приеме. Той разбираше, че няма как да се отърве по-леко. После развързахме команча, пленен вчера от Олд Уобъл. Индианецът получи от вожда необходимите заповеди и се отдалечи, за да ги предаде на останалите. След това имахме време да закусим.
След около два часа забелязахме, че пратеникът се връща с неколцина червенокожи. Те доведоха коня на Сигурната ръка, донесоха и оръжията му, както и всички други предмети заедно с широкополата му шапка, която беше останала на острова. Когато Олд Шуърхенд заяви, че нищо не липсва, ние освободихме вожда. Всъщност искахме да го накараме да обещае в бъдеще да пази мир, обаче си рекохме, че едва ли ще удържи на думата си, и понеже чрез подобно искане преговорите ни страшно много щяха да се проточат, предпочетохме да се откажем от това условие. След като свалихме ремъците му, той направи няколко крачки с намерение да се отдалечи, но после отново се обърна и отправи към мен следните думи:
— Бледоликите сключиха с нас мир. Питам ги докога ще трае той?
— Докогато ти искаш — отвърнах му, — нека бъде изцяло по ваше желание.
— Защо Поразяващата ръка не говори по-ясно? Защо не каже някакво определено време?
— Защото не мога. Ние не сме вражески настроени към червенокожите мъже и винаги сме имали голямо желание да живеем с тях в приятелство. Но знаем, че те не мислят като нас и следователно трябва да оставим въпроса да го решите вие. Докато спазвате мира, от наша страна секирата на войната също ще бъде заровена.
— Уф! Докога белите мъже ще останат в тази местност?
— Веднага тръгваме.
— Накъде?
— Попитай вятъра накъде отива! Той духа ту в една, ту в друга посока. Така е и с ловеца на Запада, който днес никога не може да каже къде ще бъде утре.
— Поразяващата ръка избягва да отговори на въпроса ми.
— Отговарям ти така, както и ти би ми отговорил, ако ти задам същия въпрос.
— Не е вярно, аз ще ти кажа истината.
— Нека тогава опитаме. Докога ще останат червенокожите воини тук край Синята вода?
— Още няколко дни. Дойдохме тук да ловим риба и щом свършим тази работа, ще си вървим.
— И в каква посока ще яздите?
— Отиваме си у дома, при нашите жени и деца.
— Твърдиш ли, че това е истината?
— Да.
— Тогава бъди разумен и постъпи според собствените си думи! Всяка лъжа прилича на орехова черупка, в чиято ядка се крие наказанието. Ти каза, че не се страхуваш от Поразяващата ръка. И наистина няма защо да се страхуваш от него, освен ако не го принудиш да ти потърси сметка. Аз казах. Хау!
Той направи с ръка гордо движение, с което сякаш отхвърляше тази възможност и си тръгна. Неговите хора го последваха. Моите спътници се канеха да обсъдят поведението и думите на вожда, но аз на бърза ръка ги прекъснах:
— Мешърс, нека засега не говорим по този въпрос. Можем да го обсъдим и по-късно. Сега трябва да тръгваме!
— Нима е толкова спешно, сър? — попита Паркър.
— Да.
— Не мисля така. Индианците получиха хубав урок и много ще внимават да не ни дадат пак възможност да го повторим.
— От думите ти лъха голяма увереност, мистър Паркър, но не забравяй, че сме само дванайсет души срещу повече от сто и петдесет червенокожи!
— Това е вярно, обаче… Олд Шетърхенд, Олд Шуърхенд, Олд Уобъл! Ще спомена само тези имена, без да говоря за нас останалите. Команчите ще се въздържат да ни досаждат.
— Аз пък съм убеден тъкмо в противното — те жадуват за отмъщение. Може да се страхуват от имената ни, но и те също като нас знаят много добре, че в случай на нападение на всеки дванайсет души от тях ще се пада по един наш човек. В лицето на Сигурната ръка бяха направили великолепен улов, който им отнехме. Сигурно са побеснели от гняв и ще се стремят не само да си го възвърнат, но да сложат ръка и на нас. Ако ни нападнат тук в откритата савана, няма да имаме никакво прикритие, вярно, ще се отбраняваме и ще избием мнозина от тях, но най-сетне все пак ще ни победят. Не, трябва да се махнем оттук!