— Но и от това няма да имаме кой знае каква полза, понеже, ако наистина имат намерение да ни спипат, веднага щом тръгнем оттук, те ще започнат да ни преследват.
— Тогава поне ще можем да си изберем някое по-подходящо място, за да ги посрещнем. Наистина ще ни преследват, най-малкото за да разберат накъде ще поемем, но не бива да се отдалечават твърде много, защото искат да отидат в Ляно.
Сигурната ръка и Олд Уобъл ми дадоха право. Джош Холи ме беше обикнал твърде много, за да се обади, ако наистина не споделяше мнението ми, а що се отнася до останалите, е, те съвсем не бяха недоволни, че щяхме да се отдалечим от опасното съседство с команчите. Напротив, тъй бързо изразиха съгласието си, че само още повече затвърдиха мнението ми за тях. Бяха най-обикновени хорица, които само като група можеха да ми бъдат от полза. Останеха ли заедно с мен, щях да разполагам с няколко пушки повече, но затова пък щеше да се наложи да се грижа за прехраната им, а движението и действията ми щяха да бъдат ограничени. Поотделно не можех да ги използвам, защото бяха доста несамостоятелни и неопитни. Както стояха нещата, предпочитах да не са с мен. Към всичко това се прибавяше и обстоятелството, че оазисът в Ляно Естакадо трябваше да остане в тайна. Белите, които досега бяха узнали за него, не го бяха издали. Беше ли разумно да посвещавам в тайната и сегашните си спътници? Нямах доверие в мълчаливостта им. Но имах ли правото да ги накарам да поемат по друг път? Не, това би ги обидило. Трябваше да се опитам да ги наведа самите тях на мисълта да се отделят от мен и понеже не притежаваха кой знае колко смелост и предприемчивост, тази задача никак не изглеждаше трудна.
И тъй, богато запасени с месни провизии, ние тръгнахме на път. Заедно със Сигурната ръка яздех начело и никой не ме попита накъде мисля да се отправя. Естествено поех в посока на брода и когато го достигнахме, накарах коня си да нагази във водата. Другите ме последваха. На отсрещния бряг скочих от седлото, вързах коня си за едно дърво и седнах на земята. Сигурната ръка и Олд Уобъл незабавно постъпиха по същия начин. Паркър и другите останаха на седлата си. Сам Паркър попита:
— Защо слизаш, сър? Струва ми се, че се каниш да останеш тук по-дълго, а?
Не се оказа нужно да отговарям, защото Олд Уобъл се зае да му обясни вместо мен:
— Разбира се, че ще останем тук, мистър Паркър. Нима това те учудва?
— Естествено!
— Тогава навярно недоумяваш защо се насочихме отново на запад вместо на изток накъдето всъщност искаме да отидем?
— Що за въпрос! Изглежда ме мислиш за страшно глупав. Червенокожите не бива да разберат, че искаме да тръгнем на изток и че знаем бойния им план. Ето защо, за да ги заблудим, отначало трябва да поемем в противоположната посока. Но за мен си остава загадка защо е необходимо да спираме тук и дори най-спокойно да сядаме на земята.
— Вече не едно и две неща за теб са били загадка, а и за в бъдеще ще си останат такива. Отначало не искаше да тръгваш от Синята вода, макар че там бяхме изложени на най-голяма опасност, а сега пък, когато се намираме отвъд реката, в гъсталака, на възможно най-сигурното място, не искаш да се разделиш със седлото както мухата с петмеза.
— Значи тук искате да чакате червенокожите?
— Йес.
— Но това не е необходимо! Появят ли се, ще трябва да се отбраняваме, а продължим ли ездата, ще избегнем всякакви враждебни действия. Безспорно по-добре е да предпочетем второто.
— За да тръгнат по следите ни и някоя вечер или през нощта, когато не ги виждаме, да ни нападнат! Какъв хитрец си ми бил! Слизай от коня!
Паркър се подчини на настоятелната му покана, но същевременно недоволно изсумтя. Олд Уобъл се ядоса и гневно го скастри:
— Какво има да сумтиш, сър! Ако не ти харесва тук, можеш спокойно да продължиш да яздиш. Никой няма да си направи труда да те задържи, бъди сигурен!
— Да не би да съм искал някой да си прави този труд, мистър Кътър?
— Тогава недей да сумтиш! Знаеш ли какво означава това сумтене? Обида за мистър Шетърхенд, чийто пример последвахме. Със сумтенето си даваш да се разбере, че не си съгласен с него, а нали помниш какво ти казах? Ние просто ще зарежем онзи, който го смята за глупав!
— Хайде бе! Не съм имал такова нещо предвид.
— Разбира се, че това имаше предвид! Понеже на времето ти улучи своя пръв лос право в сърцето, си въобразяваш, че твоето мнение винаги е правилно. Но в такъв случай страшно много се лъжеш! Вземи пример от мен! Аз съм над деветдесет години и съм видял и преживял неща, които на други никога няма и да им се присънят, но въпреки това никога не бих се осмелил да мърморя недоволно, когато Поразяващата ръка каже едно или друго, макар че в сравнение с мен той е направо младеж. Направи ли някога нещо, което не проумявам, аз не започвам да сумтя, ами го питам. Само мечките и говедата сумтят. Това е ясно.