— Eximious incomparable![8] — рече Олд Уобъл и се разсмя, като цялото му кльощаво и отпуснато тяло се разтресе. — Мешърс, всичко е ясно, вие просто сте създадени за Дивия запад. Не се страхувайте за себе си! Направо сте мъже и половина, защото вече сте постигнали всичко, което може да се желае, и по-надалеч никога няма да я докарате!
Бен посрещна думите му със спокойствие, но аз гневно възразих, което имаше като единствен резултат следния отговор от страна на Стария:
— Мълчи, сър! Твоят приятел поне на третия път улучи. Следователно за него все има някаква надежда, а ти си напълно негоден за Запада. Нямам нужда от вас и ще ви дам добрия съвет в най-скоро време да си оберете крушите.
Тези думи страшно ме измъчваха, защото никой не се е родил готов майстор, а и барутът, който похабих тогава, сигурно не беше повече от една шепа. Наумих си на всяка цена да накарам Стария да ме уважава.
На следващото утро потеглихме на път към планините край Салмън Ривър. Натоварихме на мулето хранителни припаси, готварски съдове, одеяла и други неща. Колата остана при палатката, защото не можехме да я използваме в непроходимите планини. Е, познавате онези местности и няма да ви описвам пътуването ни. Често животът ни бе в опасност, и то особено на онова място, където Змийският каньон прави остър завой и човек трябва да се спусне по една страшна стръмнина към бездната, за да излезе отсреща на открития път за Уихинащ. Отдясно — издигащи се до небето скали, отляво — мрачната пропаст, а по средата бе пътят, по който трябваше да яздим, широк не повече от два лакътя. Бе цяло щастие, че нашите коне бяха свикнали с подобни пътища, а на мен никога не ми се вие свят. Преминахме успешно. Но скоро се появи друга опасност, която само аз не успях да осъзная.
Докато яздехме нагоре по пътя за Уихинащ, срещнахме конен отряд от осем индианци, четирима от които носеха пера, отличителния знак на вождовете. Изглежда, внезапното ни появяване не ги изплаши ни най-малко и докато безмълвно се разминавахме, те само ни огледаха с присъщия за червенокожите меланхолично-безразличен израз. Един от първите, който яздеше пепелявосив жребец, носеше в лявата си ръка някакъв странен продълговат предмет, украсен с пера и ресни. Почувствах се някак особено развълнуван от мълчаливата и невесела среща с някогашните господари на тези земи. Не ми се сториха никак опасни, още повече че по лицата им не бяха изписани цветовете на войната и самите те, изглежда, не бяха въоръжени. Но едва-що свърнахме зад най-близкото възвишение и ги изгубихме от очи, когато Олд Уобъл спря коня си и като хвърли назад гневен поглед, каза:
— Damn them![9] Какво ли търсят тук тези мерзавци? От племето панащи са, а те често воюват с индианците-змии, към които се числят и моите вакероси. Накъде ли са тръгнали? Сигурно ще минат край моето ранчо. Каква ли опасност ще надвисне над него, щом не съм си у дома!
— Ама те не бяха въоръжени! — подхвърлих аз. Изпод полуспуснатите си клепачи Олд Уобъл ми отправи мълниеносен поглед, изпълнен с презрение, и без да ме удостои с отговор, продължи:
— Край на нашия лов на лосове! Поне за днес и утре. Ще трябва да се върнем при палатката, а може би и чак до ранчото, за да ги изпреварим. За щастие знам една пътека, която недалеч оттук води надолу, но, разбира се, не е за ездачи, а само за добри планинари. Напред, момчета! Решението ми е взето. Ще ги накараме да се запознаят с пушките ни, това е ясно!
Продължихме в галоп още пет минути наляво между скалите. След това се добрахме до малка планинска долина, която отчасти представляваше мочурища, отчасти поляни. По горния край на каменистите й склонове растяха борове, а в средата й процеждаше водите си малко поточе. Олд Уобъл скочи от коня си и каза:
— Ей там в края на тази долина пътят води надолу. Ако побързаме, ще успеем да стигнем при палатката преди червенокожите. Един от нас трябва да остане тук при животните, и то онзи, от когото най-лесно можем да се лишим. Това е знаменитият Сам, дето четири пъти пропуска целта. Той по-скоро ще улучи някой от нас, отколкото кой да е от червенокожите.
Е, «знаменитият Сам», бях, разбира се, аз, Самуел Паркър, някогашният счетоводител по строежите в Принстън! Възразих ядосано, но бях принуден да се подчиня. След като Стария ми заповяда да се грижа добре за животните и да не напускам долината, докато той не се завърне, останалите трима грабнаха оръжията си и хукнаха подир него.
Бях побеснял от гняв. Нима трябваше да търпя подобно нещо? Тези клети индианци щяха да бъдат застреляни, а имаха толкова безобиден вид! Биваше ли да го допусна? Не! И те бяха хора като нас. А исках и да си отмъстя за нанесената ми обида! Не познавах Дивия запад и последвах гласа на моето безразсъдство. Завързах юздите на мулето и на трите коня за околните дървета и препуснах в галоп обратно по пътя, по който бяхме дошли. Щях да изпълня възложената ми задача, но преди това исках да предупредя индианците. Колкото можех по-бързо се спуснах по пътеката за Уихинащ и навлязох в Змийския каньон. Ето че зърнах пред мен червенокожите. Те чуха приближаването ми, огледаха се назад и спряха. На това място каньонът бе все още достатъчно широк, за да обърнат животните си. Дръпнах поводите на коня си и ги попитах дали някой от тях разбира английски. Индианецът върху пепелявосивия жребец, който носеше продълговатия предмет, отговори: