— За никакъв вестник не си спомням — отвърна Пит.
— И аз, но все пак това е парче от вестник, в който са увити чековете. Странно, извънредно странно!
Той разгърна хартията и пребледнявайки като платно, изплашено извика:
— По дяволите! Чековете са изчезнали! — Той бръкна в другите отделения на портфейла. И те бяха празни. — Няма ги! Не са тук… и тук не са… и тук ги няма. Пит Холбърс, стари Куне, я провери веднага къде са твоите чекове! Дано все още са у теб!
Холбърс разкопча чантата си и отговори:
— Ако мислиш, че са изчезнали, скъпи Дик, то аз не мога да кажа, как е било възможно да стане.
Скоро се оказа, че и неговите чекове липсват. Двамата уестмани скочиха на крака и втренчиха слисаните си погледи един в друг. И без това тясното и продълговато лице на Пит Холбърс се удължи още повече, а Дик Хамердал забрави да затвори уста след последните си думи.
Не само седящите около масата хора, но и всички други посетители съчувствуваха на изплашените и окрадени ловци, защото както за всички, така и за мен веднага стана ясно, че е била извършена именно кражба. Дори ми се струваше, че се досещах кой беше крадецът. От всички страни хората настойчиво заговориха на Хамердал и Холбърс. Двамата изобщо не бяха в състояние да отговорят на отправените им въпроси, докато най-сетне със силен глас Тресков се намеси в бъркотията и извика:
— Тишина, джентс! С такъв шум нищо няма да постигнем. Работата трябва да се подхване иначе. Тя е по моята специалност и те моля, мистър Хамердал, спокойно и разсъдливо да ми отговориш на няколко въпроса. Твърдо убеден ли си, че ценните книжа се намираха в този портфейл?
— Също тъй твърдо, както съм убеден, че името ми е Дик Хамердал!
— И този вестник го е нямало вътре?
— Нямаше го.
— Тогава крадецът е взел ценните книжа и на тяхно място е оставил сгънатия вестник, за да си мислиш колкото е възможно по-дълго, че чековете са вътре. Портфейлът и преди е бил толкова дебел и вземеш ли го в ръка, сигурно ще останеш със заблуждението, че никой не го е отварял. Но кой ли е крадецът?
— Да, кой… ли… е… крадецът? — рече проточено Хамердал, обзет от голяма възбуда. — Нямам ни най-малка представа! А ти, Пит?
— И аз нямам, драги Дик — отвърна Холбърс.
— Тогава ще трябва да го издирим — обади се Тресков. — Някой знаеше ли, че носиш парите или ценните книжа в тази чанта?
— Никой! — промърмори Дебелия.
— Кога пъхна чековете в нея?
— Завчера.
— Кога отвори портфейла за последен път?
— Вчера, преди да си легнем да спим. Тогава те все още бяха вътре.
— Къде пренощувахте?
— В странноприемницата на Хили, на Уотърстрийт.
— Този ханджия е почтен човек. Върху него не могат да паднат подозрения. Но той няма самостоятелни стаи, а само едно голямо общо спално помещение, нали?
— Да, там ни бяха леглата.
— Аха! И в това помещение сте си отваряли чантите, така ли?
— Не, това стана долу в гостилницата.
— Сигурно някой ви е наблюдавал?
— Не. Тогава бяхме единствените посетители и нямаше жива душа, която можеше да види какво правим. После отидохме да спим и сложихме чантите под възглавниците си.
— Тъй! Хм-м! Това не ни дава никаква опорна точка. Трябва бързо да отидем при Хили, за да огледам помещенията и да потърся някакви други данни. Мистър Хамердал, мистър Холбърс, да тръгваме! Нека побързаме!
В този момент, докато всички други посетители се тълпяха около масата им, аз казах:
— За Бога, мистър Тресков, останете тук! В странноприемницата няма да намерите крадеца!
Всички погледи се отправиха към мен, а Тресков припряно попита:
— Кой се обади? А-а, вие! От къде на къде можете да твърдите подобно нещо? Да не сте юрист или полицай?
— Не, не съм, но мисля, че не е необходимо да си едното или другото, за да можеш да подхванеш правилно някоя работа. Позволете ми да задам няколко въпроса на мистър Хамердал и мистър Холбърс!
Станах от стола си и се приближих към масата. Така въпреки многолюдната тълпа, която ги бе наобиколила, двамата ловци можаха да ме видят. Случи се онова, което предвиждах. Дик Хамердал протегна ръце напред, посочи към мен с двата си показалеца и силно извика:
— Heavens! Кого виждам? Нима е възможно, или ме лъжат очите? Пит Холбърс, стари Куне, виждаш ли този джентълмен?
— Хм-м, ако мислиш, че го виждам, тогава, изглежда, си отгатнал истината, драги Дик — отвърна му Дългуча, целият засиял от радост.