— Welcome, welcome, мистър Шетърхенд! Ама че изненада, ама че радост пак да те видим тук! Сигурно си влязъл току-що, нали?
— Не, още при пристигането ви бях тук. Нарочно се извърнах, за да не ме познаете веднага.
— Тогава всичко си чул и знаеш, че са ни обрали, нали?
— Разбира се. Дори се надявам, че ще мога да ви помогна.
Откакто бе произнесено името ми, в голямото помещение цареше дълбока тишина. Присъстващите се отдръпнаха от масата, за да ми направят място и аз се видях заобиколен от хора, които ме оглеждаха с любопитство. Но ето, че ханджийката се провря през образувания кръг, протегна към мен и двете си ръце и извика:
— Поразяващата ръка ли си, сър, Поразяващата ръка? Добре дошъл, сър, хиляди пъти добре дошъл! За моето заведение това е такъв славен ден, който никога няма да забравя. Хора, чухте ли всички? От вчера Поразяващата ръка живее тук, а аз да не знам! Наистина, когато снощи изгони оттук шестимата побойници, ние всъщност можехме да се досетим! Но сега ми се иска да…
— За това по-късно, майко Тик! — помолих я аз, като я прекъснах. — Засега ще ти кажа само, че тук ми харесва и съм доволен от теб. По-късно ще чуеш всичко, каквото пожелаеш. В момента обаче трябва да се занимаем с кражбата. И тъй, Дик Хамердал, значи завчера сте сложили изчезналите ценни книжа в портфейлите си, така ли?
— Да — отговори той. — Чантите с тези портфейли купихме едва завчера тук в града.
— А къде бяхте, когато прибрахте чековете в тях?
— Това стана на място още в самия магазин.
— Имаше ли там и други купувачи?
— Не. После дойде един човек, който искаше да си купи и аз не знам какво. Чантите толкова му харесаха, че и той си взе две от тях.
— Видя ли, че сложихте ценните си книжа в чантите?
— Да.
— Разбра ли и подозираше ли що за книжа са това?
— Не може да е знаел. А дали е подозирал, е невъзможно да се каже, нали Пит Холбърс, стари Куне?
— Ако мислиш, че е невъзможно да се каже, тогава не си прав, драги Дик — отвърна Пит, като този път изрази несъгласие с него.
— Не съм прав ли? Защо?
— Защото ти спомена за чековете.
— Аз ли? Но това не е вярно! Нито дума не съм разменял с този човек.
— Но размени с продавача. Докато прибираше книжата, ти му каза, че този вид портфейли били много удобни за съхраняване на чекове и бонове с такава висока стойност.
— Това е било голяма непредпазливост! — взех отново думата. — Онзи човек кога си купи чантите, преди да чуе тези думи или след това?
— След това — отговори Холбърс.
— А кой си тръгна пръв, той или вие?
— Ние.
— Не забелязахте ли дали ви следи?
— Не.
— Въпреки това допускам, че ви е проследил, разбира се, тайно. Искал е да види, къде сте отседнали.
Ето че в този миг Хамердал се намеси бързо и припряно:
— Дали сме отседнали или не, е все едно, но там пак го видяхме.
— Във вашата странноприемница?
— Да, там живееше.
— Навярно е спал в същото помещение, където сте били и вие?
— Естествено, нали нямаше никаква друга стая.
— Тогава той е крадецът. Чантите, които имате, изобщо не са вашите.
— Не са…? — недоизрече той въпроса си, като иначе толкова дяволитото изражение на лицето му се смени с коренно противоположното.
— Не, те са купени от онзи човек. Напъхал е в тях вестници и после, навярно докато сте спали, просто ги е разменил с вашите.
— А-а…! Ако е така, този мерзавец е подхванал цялата работа извънредно хитро!
— Разбира се. Сигурно притежава голяма сръчност като джебчия, защото малко хора ще успеят да измъкнат изпод възглавницата чантата на един уестман, който е свикнал да спи съвсем леко.
— Що се отнася до това, сър, ние изобщо не спахме леко, а спахме като заклани. Лошият въздух в помещението, димът от газените лампи, всичко това беше ужасно. Лежахме като замаяни.
— Е, тогава не му е било трудно да извърши кражбата. Знаете ли името му?
— Не.
— Ще го научим в странноприемницата — намеси се Тресков.
— Едва ли — обадих се аз. — Сигурно там е казал някакво лъжливо име, както на вас като полицай ви е добре известно, че става. И тъй няма да имаме никаква полза, ако разберем как се е назовал.
— Но ще ни даде някаква опорна точка, за да го намерим.
— Да не би да вярвате, мистър Тресков, че той все още се намира тук, в Джеферсън Сити?
— Не. Незабавно ще отида да уведомя полицията и…
— Изобщо не мислете за полицията — прекъснах го. — Двамата обрани не могат да очакват от полицията абсолютно нищо.
— Струва ми се, че могат!
— Не, абсолютно нищо! Ако самите ние не подхванем нещата както трябва, още по-малко това ще стори полицията. Нека поразмислим! Само че не тук, където се вдига такъв шум. Елате да отидем в малката стая! Нека майка Тик ни донесе чашите!