— И не е необходимо. Това, което ми казахте, е достатъчно, за да ме ориентира. С доста голяма сигурност се надявам да се срещна с нашия приятел Шуърхенд.
Тръгнах си.
Когато дойде време да се отправим към пристана, попитах майка Тик за сметката. Но се оказа, че извърших голяма грешка, защото тя толкова се обиди, че за малко да се разплаче. Заяви, че било невиждана обида да й предлагам пари за незабравимата чест и за удоволствието, че Олд Шетърхенд е бил в нейното заведение. Аз от своя страна й отговорих, че мога да се чувствам гост само тогава, когато съм бил поканен и че характерът ми не ми позволява да приемам като подарък нещо, което съм поръчал и консумирал, защото съм мислил да го заплатя, както му е редът. Тя разбра, че и аз за себе си съм прав и ми предложи да се спогодим по невероятно изненадващ начин:
— Е добре, значи настояваш да си платиш, аз пък в никакъв случай не ще го допусна. Тогава ми дай нещо друго, което да не е пари!
— Какво?
— Нещо, което за мен има по-голяма стойност от парите и което ще пазя като свят спомен от Олд Шетърхенд, докато съм жива — една къдрица от косата ти!
Направих няколко крачки назад от слисване.
— Една моя…къ…къ… къдрица? Вярно ли чух? Правилно ли те разбрах, майко Тик?
— Да, да, сър. Моля те за една къдрица от косата ти. Въпреки това уверение не ми беше лесно да го повярвам. Моята коса и къдрици! Наистина смешно! Защото имам истинска джунгла на главата си — толкова гъста е косата ми, а всеки косъм от нея е много дебел и съвсем прав. И ето че добрата майка Тик ме молеше за «една къдрица». Да беше казала поне «кичур» или «фитил»! Тя сметна смайването ми за съгласие и побърза да донесе ножица.
— Значи ми разрешаваш? — попита тя, като вече се оглеждаше за някое място от главата ми, откъдето щеше да отреже «къдрицата».
— Е, ами щом говориш сериозно, майко Тик, тогава вземи си каквото пожелаеш!
Сведох глава и жадната за къдрици старица (понеже тя бе надхвърлила шейсетте години), плъзна опипом ръката си по нея. След като откри мястото, където джунглата бе най-гъста, тя зарови ножицата в нея и…хррръц! Разнесе се звук, сякаш разрязваха стъклени влакна и тя си получи тъй желаната «къдрица». Поднесе ми я с триумфален вид пред очите и рече:
— Сърдечно ти благодаря, мистър Шетърхенд! Тази твоя къдрица ще бъде поставена в медальон и ще бъде показвана на всеки посетител, който пожелае да я види.
Лицето й сияеше от щастие, но не и моето, тъй като онова, Усоето държеше в ръката си, не бе нито къдрица, нито кичур, а такава шепа коса, че от нея можеше да се изработи една от големите дебели бояджийски четки. В медальон! Много мило! Ако напъхаше тази коса в някоя обемиста консервена кутия, тя щеше да се напълни до пръсване! Изплашено посегнах с ръка към мястото, където ножицата бе свършила опустошителната си работа. То беше оголено. Напипах едно кръгче с големина на сребърна монета от пет марки. Тази ужасна майка Тик! Незабавно нахлупих шапката на главата си и оттогава не позволявам вече да ми режат къдрици от косата — нито на майки, нито пък на дъщери.
След тази загуба сбогуването с майка Тик премина по-леко, отколкото си го представях и щом се качих на парахода, аз си потърсих някое самотно място, където необезпокоявано и незабелязано можех да извърша едно планиметрично изследване колко подобни рязвания с ножица щяха да са достатъчни, за да накарат главата на един войнствено изглеждащ уестман да заприлича на кратуната на някой миролюбив плешив човечец.
Параходът, който ни взе на борда си, не бе от онези плаващи дворци, каквито си представят хората, щом стане дума за пътуване по Мисисипи или Мисури, а беше тежък недодялан пощенски кораб, едва влачен напред от пъшкащата машина. Необходими ни бяха цели пет дена, за да стигнем до Топика, където потърсих Винарната на Питър Лебрънс и разпитах за Сигурната ръка. Беше минал оттук преди три дни. Намерихме един хубав кон за Тресков и го купихме. После продължихме през «вълнистата» прерия нагоре по брега на Рипъбликън Ривър. Източната, част от Канзас е просто осеяна с хълмове. Навсякъде, докъдето ти стига окото, земята е така да се каже на вълни. Това придава на околността такъв изглед, сякаш развълнувано море внезапно се е вкаменило. Оттам идва и названието «Rolling-prairie»[18].
Привечер на втория ден се добрахме до фермата на Фенър. Открихме я след като попитахме тук-там из пасищата, през които минахме, доста каубои надзираваха стадата. Фенър бе дружелюбен човек, който отначало ни огледа подозрително, но щом споменах името на Олд Шуърхенд, ни покани да му гостуваме.