— Дан Етърс, чуваш ли ме? — попитах го.
— Олд Шетърхенд! Бъди проклет! — отвърна той.
— Имаш ли някакво желание?
— Бъди проклет во веки веков, куче!
— Смъртта вече те е сграбчила. Искам да се помоля с теб.
— Да се помолиш? Ха-ха-ха! А не искаш ли по-добре да…
Онова, което каза, беше ужасно, нечовешко. Въпреки всичко продължих с въпросите си. И другите го питаха, молиха, напомняха му, предупреждаваха го. В отговор чухме само ругатни и богохулства. Отдалечихме се, за да спестим на слуха си най-страшните сквернословия. Тогава той отново започна да реве. Какви ли болки изпитваше, та от гърлото му се изтръгваха такива крясъци! И въпреки това нищо не бе в състояние да го накара да се разкае. Упорството му само се засилваше.
Насядахме на едно място, което беше толкова далеч от него, че крясъците му едва-едва долитаха до нас. Там го ударихме на приказки и така прекарахме остатъка от следобеда, вечерта и цялата нощ. Не е трудно да се досети човек, за какво и за кого говорихме. Все още имаше въпроси и загадки, останали без отговор, но онзи, който можеше да им отговори и да ги разреши, носеше такава сатанинска душа, че отказа да ни даде каквито и да било сведения. Естествено това бе Дан Етърс. Вечерта и през нощта го посетихме няколко пъти, но винаги ни отговаряше само с проклятия и подигравателен кикот. Дори не ни позволи да го подкрепим с малко вода. Когато се опитах да го направя, той ме заплю в лицето. После пак дълго време продължи да реве, да крещи и да богохулства, а призори го намерихме умрял, умрял, но не като човек, а като… като… като, просто не мога да намеря сравнение. Така не е възможно да свърши нито бясно куче, нито някакъв скот, нито което и да било от най-нисшестоящите същества. В сравнение с него Олд Уобъл беше ангел. Оставихме го да лежи там, където си беше, а върху него натрупахме купчина камъни.
И какъв е краят ли, драги читателю? Знам, ти би желал да научиш всички подробности за отделните лица, но реша ли да го направя още сега, ще прибързам и сам ще се лиша от удоволствието в някоя от следващите си книги да ти разкажа нещо повече за тях. Ще те успокоя само за съдбата на Токбела. Постепенно лудостта й премина в тиха меланхолия, а тя не й пречеше да вземе живо участие във всичко, което я заобикаля и вълнува. «Душата й отново се завърна при нея.»
А Дик Хамердал и Пит Холбърс? Тези двама симпатяги са… но дали са или не са, е все едно, стига само да са живи и здрави!…