Когато се върнах в стаята, видях, че Олд Уобъл беше здраво вързан за отвесната греда, в която се беше забил неговият куршум. Той дори не сведе очи, а открито и нагло впери поглед в мен. Колко добре и снизходително се бях отнасял с него! Бях изпитвал уважение пред дълбоката му старост, а сега той ме отвращаваше. Разговорът явно се въртеше около наказанието, което трябваше да получи, защото тъкмо когато прекрачвах прага. Пит Холбърс казваше:
— Той е не само крадец, ами и опасен подъл убиец. Трябва да бъде обесен!
— Олд Уобъл стреля по Олд Шетърхенд — обади се Винету, — следователно моят бял брат ще каже какво да правим с него.
— Да, той е мой. Аз ще определя участта му — съгласих се аз. — Нека през нощта остане вързан за гредата. Рано сутринта ще произнеса присъдата му.
— Произнеси я веднага де! — изсъска срещу мен престъпникът. — Застреляй ме, та после като благочестив пастир да има защо да хленчиш и се молиш за клетата ми загубена душа!
Обърнах му гръб без никакъв отговор. Фенър излезе, за да изпрати каубоите си да търсят избягалите крадци. Те яздиха цяла нощ из околността но не успяха да открият никого. Човек лесно може да си представи, че спахме много малко, едва се беше зазорило, когато бяхме вече на крак. Олд Уобъл имаше съвсем бодър вид. Изглежда, нощта, прекарана на гредата, не му се беше отразила зле. Докато закусвахме, той ни наблюдаваше тъй непринудено, сякаш срещу него нямаше никакви обвинения и се намираше сред най-добрите си приятели. Това толкова възмути Фенър, че той гневно извика:
— През целия си живот не съм виждал подобно нахалство! Винаги, когато е идвал при мен, съм го посрещал с уважение, макар и само заради възрастта му. Но сега и аз съм за осъждането му според законите на прерията. Конекрадците и убийците ги бесят. Нека рухне в гроба, в който отдавна вече е стъпил с единия си крак!
При тези думи Стария язвително изръмжа насреща му:
— Не се грижи за моя гроб! Все едно е дали трупът ми още отсега ще гние в гроба, или ще остана жив още няколко години. Плюя на това!
Всички останахме възмутени от думите му.
— Ама че човек! — възкликна Тресков. — Заслужава само въже и нищо друго. Произнеси присъдата му, мистър Шетърхенд! Ще я изпълним без никакво колебание.
— Да, ще я произнеса. Няма да се наложи да я изпълнявате — отвърнах аз. — Все едно му е дали ще е жив, или мъртъв. Може би Бог ще му даде възможност да разбере, че всяка секунда от живота има такава стойност, която не е възможно да се заплати дори с всички земни богатства. Тогава този човек ще хленчи, за да му се продължи живота с една-единствена минута. И когато тялото му се загърчи под ръката на смъртта, ще започне да скимти за опрощаване на греховете си!
Развързах го от гредата. Той остана на мястото си, протегна и разкърши схванатите си ръце и ме погледна въпросително.
— Можеш да си вървиш — казах му.
— А! Свободен ли съм?
— Да.
Тогава той избухна в подигравателен смях и рече:
— Също както пише в Библията, да насипеш горящи въглени върху главата на врага си. Мистър Шетърхенд, ти си образцов християнин! Ала при мен такива неща не минават, защото подобни въглени мен не ме горят. Може да е извънредно трогателно да играеш ролята на великодушния пастир, който не закача своите лоши овчици, но мен това не ме трогва. Сбогом, мешърс! Видим ли се отново, то ще бъде по съвсем различен начин!
Тръгна си с високо вдигната глава. Колко скоро щяха да се сбъднат последните му думи! Да, пак се видяхме и колко различно, съвършено различно беше неговото положение!…
2. глава
Мато Шако
Много често съм получавал упреци от читателите на моите книги, че когато са ни попадали в ръцете лоши хора, държали се с нас враждебно и причинявали ни само вреда, съм се отнасял към тях твърде милостиво и снизходително! Във всеки отделен случай съм преценявал тези упреци и от онази страна, от която изглеждаха оправдани, но винаги съм стигал до извода, а и до ден-днешен съм на това мнение, че поведението ми е било правилно. Между отмъщение и наказание има голяма разлика. Отмъстителният човек не е добър човек. Той не само че не постъпва благородно, но действията му са осъдителни и долни. Без да има никакво право, той се намесва в работата на Божието и човешкото правосъдие и, давайки пълна воля на своя егоизъм и на своите страсти, по този начин само показва на всички жалкия си слаб характер. Съвсем иначе стоят нещата с наказанието. То е колкото естествена, толкова и неизбежна последица от онова деяние, което се осъжда от законите и гласа на съвестта. Само че не бива всеки да мисли, че е призван да бъде съдия. Не бива да си го мисли дори и пострадалият. В първия случай наказанието може да придобие характера на непозволена постъпка, а във втория — лесно може да се превърне в осъдителен акт на отмъщение. Та кой човек е толкова чист, толкова необременен от каквато и да било вина и тъй морално възвишен, че без да е упълномощен от държавната власт, самозвано да поеме ролята на съдник над делата на ближния?