Апачът изобщо не бе обърнал внимание на разговора ни, а проявявайки предпазливост, бе поел на север. Последвахме го и яздихме в тази посока, докато горичката се скри от погледите ни. После свърнахме на запад, за да достигнем потока. Щом се озовахме при него, ни оставаше само да продължим нагоре срещу течението на реката, за да се доберем под прикритието на храсталаците до горичката откъм северния й край. Но ето че тук Винету спря коня си, слезе на земята, даде ми своята Сребърна карабина и каза:
— Моите братя ще ме чакат тук, докато се върна и им съобщя, кого съм видял при дървото с копието!
Значи той имаше намерение да се отправи към горичката като разузнавач и незабавно пропълзя в храсталака, за да започне изпълнението на своята нелека задача. Винету винаги предпочиташе сам да се нагърби с подобни задължения, а и спътниците му имаха пълно основание да му ги предоставят. Скочихме от седлата и натирихме конете си през храстите чак до потока, за да утолят жаждата си. После насядахме на земята да чакаме завръщането на апача. В случай че в горичката наистина имаше осаги, той можеше да се забави няколко часа. Но беше изминал най-много половин час, когато апачът отново се появи и ни извести:
— Под клоните на дървото с копието седи един бледолик и очаква завръщането на червенокож воин, който е бил там половин ден, а после е възседнал коня си, за да отиде да «направи месо».
На мен ми бяха напълно достатъчни тези сведения, потвърждаващи голямата проницателност на апача. Но Дик Хамердал, комуто те се сториха твърде оскъдни, се осведоми:
— Беше ли вождът на апачите вътре в самата горичка?
Винету кимна. Дебелия продължи:
— И не е видял никакъв индианец?
Винету поклати глава.
— Ами кой е белият, дето седи при дървото?
— Олд Уобъл — кратко отвърна апачът.
— Zounds! Какво ли търси там старият каубой?
Винету повдигна рамене. Хамердал продължи с въпросите си:
— Кой ли ще е индианецът, очакван от Олд Уобъл?
— Мато Шако, военният вожд на осагите.
— Мато Шако ли? Не ми е известен този тип. Никога не съм чувал за него. Познава ли го вождът на апачите?
Винету пак кимна. Той не обичаше да го разпитват по такъв начин и със стаено задоволство аз само чаках мига, когато търпението му щеше да се изчерпи. Нисичкият трапер обаче продължи любопитно да се осведомява:
— Храбрец ли е този червенокож?
Такъв въпрос бе напълно излишен. Мато Шако означава «Седемте мечки», и то се имат предвид гризли. Онзи, който убие седем сиви мечки и тръгне по пътеката на войната без никакви придружители, сигурно притежава смелост. Ето защо Винету изобщо не отговори на въпроса му, а това даде на Хамердал достатъчно основание да го повтори. Но след като и този път не получи отговор, той попита:
— Защо Винету престана да говори? Винаги е от полза човек да знае, с кого си има работа. Затова зададох въпроса си два пъти.
При тези думи Винету обърна глава, погледна го право в очите и с онзи благ и все пак доста нелюбезен тон, който бях чувал единствено от него, отговори:
— Защо моят брат Олд Шетърхенд не ме попита? Защо той мълчи? Първо трябва да се мисли и едва тогава да се говори. За размисляне стига и един-единствен човек, а за приказки са необходими най-малко двама. Моят бял брат Хамердал сигурно има твърде много мозък и трябва да умее да мисли добре. Поне ако се съди по дебелината му!
Забелязах, че отначало смъмреният ловец се накани гневно да избухне, но уважението, което хранеше към Винету, го накара да се овладее и със спокоен тон взе да се оправдава:
— Дали съм достатъчно дебел или не, е все едно, но мога да си позволя волността да забележа, че не съм в състояние да мисля с корема си, понеже както е известно мозъкът се намира не в търбуха, а в главата на човека. Я ми кажи, Пит Холбърс, старий Куне, не съм ли прав?
— Не си — отвърна му запитаният по своя пестелив начин. Не се случваше често Дългуча да не даде право на Дебелия. Ето защо, извънредно учуден, Дик Хамердал извика:
— Не съм ли? Не съм прав? Защо?
— Защото твоите въпроси ме карат да предполагам, че мозъкът ти наистина не е в главата, а в онази част от тялото, където при други нормално развити хора се намира жлъчката или черният дроб.
— Какво? Занасяш ли ме? Слушай, Пит Холбърс, старий Куне, започнеш ли да ставаш лош, тогава много лесно може да…
Направих му знак да млъкне, защото Винету взе Сребърната карабина, улови юздата на жребеца си и се накани да напусне мястото, където се намирахме. Той твърде обичаше да слуша полушеговитите — полусериозни спорове между Дик и Пит, но сега имахме по-важна работа. Ние хванахме юздите на конете и го последвахме. Първо излязохме от гъсталака, а после, без да възсяда жребеца си, Винету ни поведе покрай храсталаците, докато се озовахме близо до горичката. Там отново свърнахме в ниския гъсталак и с приглушен глас вождът ни каза: