— А-а! — изсмя се подигравателно Стария. — Дори червенокожият започва вече да проповядва! Даже ако ямата ей сега се отвореше пред мен, пак не бих се страхувал, а само ще се изсмея. Животът е нищо. Смъртта е нищо. А вашият отвъден свят е най-голямата измама, измислена от мъдри папищаши за децата и старите бабички! Веднъж вече ви казах и ми се струва, че все още не сте забравили думите ми: до-пълзял съм на този свят, без никой да ме е питал за съгласието ми и нека ме вземат всички дяволи, ако аз от своя страна не изпълзя от него, без да попитам когото и да било за съгласието му! За това не ми трябва нито религия, нито господ!
Да, той беше казал веднъж тези думи, съвсем същите думи. Много добре си ги спомнях. И както тогава буквално ме побиха тръпки на ужас пред него, така и сега, когато бях принуден отново да ги чуя, усетих как, сякаш някой прекара по гърба ми парче лед. Можеше ли да остане ненаказано подобно богохулство? Не, не и пак не! Обърнах му гръб, приближих се до Дик Хамердал и за да не ме чуят пленниците, му съобщих тихо, че незабавно ще трябва да тръгне с мен към Вара-ту. Той много се зарадва, понеже гледаше на поканата ми като на проява на голямо доверие. Запасихме се с месо за един ден и после възседнахме конете.
Когато напускахме нашия лагер, слънцето бе кацнало вече на хоризонта. След половин час щеше да се смрачи. Но това не можеше да ни попречи. Уестманът е свикнал да не прави разлика между ден и нощ и ако има необходимият опит, дори звездите на небето му служат за пътеуказатели, които са толкова безпогрешни, че той никога не може да се заблуди. А колко поразително е, че милионите светлинки по небето, признак за съществуването на небесни тела, в сравнение с които нашата Земя е само една мъничка прашинка, ни служат винаги като най-верни водачи през местности без път и пътека, както и в земните ни нощи. Също тъй верен и чистосърдечен е и техният знак, с който насочват погледа на смъртните към отвъдния свят и отговарят на големия изпълнен със страх въпрос за по-сетнешния живот с едно «да», което успокоява и ощастливява.
Слънцето залезе. Пурпурната вечерна заря угасна. Последните слабо светлеещи ивици на сумрака се стопиха на хоризонта като умиращи надежди. За щастие има и изток, който отново ни връща светлината и надеждата. Настъпи дълбокият мрак на онези първи часове на вечерта, които са по-тъмни и от самата нощ, защото по небето все още няма нито една звезда. Ако не искаше да си счупи врата, всеки градски жител щеше да се види принуден да слезе от коня и да изчака появяването на звездите. А ние летяхме в галоп по прерията, която не беше вече «вълниста», а равна като тепсия. Тренираното ни зрение бе остро, но още по-остро бе зрението на конете ни. Веднъж без видима причина моят вран жребец описа дъга. Не му попречих, защото знаех много добре, че нямаше да го направи без повод. Вероятно в шеметен бяг се носехме покрай колония на прерийни кучета. Често тези животни живеят на едно място със стотици и така подкопават земята, че всеки ездач, който не иска конят му да си счупи краката, а той главата си, трябва да заобиколи по-отдалеч. По твърдия звук на конските копита разбрахме, че нямаше трева. Намирахме се вече в западните предели на щата Канзас, където земята е по-гола, по-суха и по-неплодородна, отколкото в източната му част.
Нямаше нито дървета, нито каквито и да било други предмети, които да ни послужат за белег, но дори и да имаше, в подобна тъмнина не бихме могли да ги забележим. В такова положение човек трябва да се ръководи от онова чувство, което е вродено само на любимците на дивата пустош и е необяснено и досега от нито един учен. Струва ми се, че «чувство за ориентиране» не е най-точният израз. Дали е инстинкт? Навярно е нещо като онова тайнствено вътрешно «зрение», което помага на прелетните птици да намерят най-правия път от Швеция до Египет? Не знам. Но винаги, когато съм се осланял на това скрито в мен загадъчно «око», безпогрешно съм достигал целта си.
Няколко пъти Дик Хамердал ме попита дали знам верния път. Не можех да му отговоря нищо друго, освен че в тези необитаеми местности изобщо липсват пътища. Следователно няма как да съм нито по верния, нито по грешния път. По своя забавен начин той се завайка:
— Не препускай така де, мистър Шетърхенд! Нека яздим по-бавно! Имам чувството, сякаш галопираме през някакъв кюнец, проснал се върху земята на дълги мили. И моята глава все струва нещо, а ако се строполя с коня си и я счупя, нямам друга, за да я сменя. Нима се налага да бързаме чак толкоз много, сър?