— Да, трябва да достигнем Вара-ту далеч преди зазоряване. Това място е разположено в доста голяма и открита прерия и ако е светло, осагите ще ни забележат.
— Дали ще ни забележат или не, е все едно, но наистина се налага да побързаме, защото ако ни видят, ще излезе, че целия дълъг път сме го били напразно. Пит Холбърс, старий Куне, не мислиш ли, че…
Разсмях се на глас. Той прекъсна въпросителното си изречение и също се разсмя. Толкова беше свикнал да се съветва със своя стар приятел Пит, че и сега се опита да отправи недоизречения си въпрос към Холбърс, който за съжаление липсваше.
По-късно на небето се появи една звезда, а след нея и друга. Към тях започнаха да се присъединяват все повече и повече, докато накрая над главите ни се ширна най-великолепното звездно небе, тъй че вече бяхме излезли от «просналия се на мили кюнец» на Дик Хамердал. Оттук нататък ездата ни се улесни и добре, че стана така, защото, без да има някакви особени възвишения, местността се беше превърнала в «пресечена», както обикновено се изразяват военните. Виждаха се многобройни падини, разпръснати на толкова различни посоки, че ние, понеже препускахме все напред, се принуждавахме ту да ги следваме, ту да ги пресичаме. Това бе много измерително за конете ни, но те бяха почивали един цял ден. По моят Хататитла нямаше и следа от умора, а кобилата на Хамердал галопираше тъй упорито до него, сякаш се беше превърнала в сянка на моя жребец. От време на време позволявахме на животните да забавят ход, а веднъж, когато излязохме на един поток, им разрешихме да пият вода. Но, общо взето, яздехме толкова бързо, че ако бяха с нас конете на Холбърс и Тресков съвсем сигурно щяха да изостанат.
Мина полунощ и звездите изчезнаха, но не защото им беше време да угаснат, а защото по небето се появиха облаци, които ставаха все по-гъсти и накрая покриха целия небосвод. Надигаше се буря.
— Само това липсваше — каза ядосано Хамердал. — Около нас пак стана тъмно като в рог, още по-тъмно отколкото преди. Предлагам тук да спрем и да седнем на земята!
— Защо?
— Е, ами нали названието Вара-ту означава Дъждовна вода?
— Да.
— Добре! Тогава защо да продължаваме? Ако се настаним тук сред тази хубава прерия и малко почакаме, върху главите ни ще се излее толкова дъждовна вода, колкото ни душа иска.
— Стига тъпи вицове! Ти може и да ругаеш влошаването на времето, но за мен то е добре дошло.
— Върви го разбери!
— Нима не проумяваш, че в тази тъмнина ще ни е много по-лесно да се приближим до осагите, отколкото под предишното звездно небе?
— Хм-м, да. Не бях помислил за това. Прав си, но при условие, че въпреки тъмнината успееш да намериш Вара-ту.
— Само още половин час и сме там.
— Нима? Но това място трябва да е нейде по-надалеч! Нали Мато Шако се канеше да тръгне вечерта и да доведе воините си едва на следващия ден по обед.
— Въпреки това не греша. Мястото, където лагерувахме, се намира на един час път по-близо до Вара-ту, отколкото дървото с копието. Осагът нямаше да може да тръгне обратно веднага след пристигането си при своите хора. Щеше да е принуден да се позабави там поне половин час. А освен това с не така добрите коне на осагите нямаше да измине обратния път толкова бързо, колкото щеше да го отнесе дотам великолепният му жребец. Той бе взел всичко това предвид, когато каза на Олд Уобъл колко ще се забави. Ако прибавиш към сметката и нашата езда, по-добре казано нашата лудешка езда, няма защо да се чудиш, като ти кажа, че ни остават още две мили до целта.
— Well, но ако я намерим, и ако не я подминем при това ужасно слънчево, лунно и звездно затъмнение!
— Не се тревожи, драги Дик! Познавам тази местност.
— Дали я познаваш или не, е все едно, стига само да се оправиш!
Говорих му с голяма сигурност, но скоро щеше да стане ясно дали не съм се нагърбил с твърде непосилна за мен задача. Трябваше да пресечем една доста дълга и широка долина, прилична на огромно корито. Не се ли натъкнехме на нея, това означаваше, че сме се заблудили. В мен вече взеха да се пораждат съмнения, когато теренът доста бързо започна да се спуска надолу. Слязохме от конете и ги поведохме по нанадолнището. Щом се озовахме долу, отново ги възседнахме, прекосихме дъното на «коритото» и се изкатерихме по отсрещния склон. Тогава вече радостно можех да кажа:
— При ездата си сме спазили толкова точно вярната посока, сякаш сме препускали на най-ярка слънчева светлина. Само след пет минути галоп през равнината ще се натъкнем на Вара-ту.
— Безкрайно се радвам, че при тази липса на каквато и да било светлинка не сме се озовали на северния полюс. Има ли храсталаци край Вара-ту?