— Колкото щеш, а дори има и няколко дървета.
— Съвсем ли ще се приближим?
— За да мога да отговоря на този въпрос, най-напред ще трябва да отида на разузнаване. Ако не беше толкова тъмно, щях да се видя принуден да те оставя заедно с конете в долината, през която минахме, а самият аз с мъка да се запромъквам напред. Виждаш колко добре дошла ни е бурята, която скоро ще се разрази, както и облаците, покрили цялото небе. Като че специално сме ги поръчали. А сега да яздим по-бавно. Трябва да бъдем много предпазливи!
Забавихме хода на конете и едва измина една минута, когато точно пред нас над хоризонта започна да се святка. Под светлината на светкавиците забелязахме доста надалеч проточили се храсталаци, до които се бяхме приближили може би на около петстотин крачки.
— Стигнахме до нашата цел — казах аз и слязох от седлото. — Нека конете легнат на земята. Ти ще останеш при тях, ето вземи и пушките ми.
— Няма ли да уговорим някакъв сигнал, или си сигурен, че ще ме намериш? — попита Хамердал.
— Щом успях да намеря Вара-ту, сигурно ще намеря и теб. Достатъчно си дебел!
— Ето че сега ти взе да разправяш тъпи вицове, мистър Шетърхенд. Но пред теб е вече хубавата Вара-ту. Хайде, върви!
С ръка направих знак на коня си да легне. Той се подчини, също както и кобилата на Хамердал. После предпазливо се отправих към гъсталака.
Нека читателят си представи една подобна на супник падина, събрала доста дъждовна вода, с диаметър от около петдесетина метра, обградена къде от непрекъснати гъсталаци, къде от отделни храсти, но така, че между водата и храстите бе останал твърде широк пръстен от гола земя, навсякъде осеян от вдлъбнатини с мидеста форма, образували се от търкалянето на дивите бизони. Тези животни инстинктивно имат навика да се въргалят на местата с размекната почва, за да покрият телата си с кора от кал, която ги предпазва от някои видове насекоми. Значи това беше Вара-ту, която трябваше внимателно да обиколя и огледам. Да я обиколя? Не. Дотам изобщо не се стигна.
Лесно се добрах до първите храсти и… отляво едновременно надуших миризма и чух шума от коне. Ниско приведен, тръгнах в тази посока, защото в подобни случаи винаги е добре човек да прояви интерес към конете на неприятеля си. Всички те бяха спънати с изключение на един, който бе вързан за две забити в земята колчета. Зад гъсталаците горяха няколко огъня, а светлината им минаваше през някакъв отвор сред храстите така, че падаше върху този кон. Това ми стигаше, за да го разгледам. Беше благородно животно с тъмночервеникав косъм, чиято разкошна грива бе навързана на малки възли и възелчета така, както съм виждал да правят команчите наиини. Откога ли осагите бяха възприели този начин за разкрасяване на конската грива? Но в момента това не бе от значение. По-важно ми се струваше обстоятелството, че при конете нямаше нито един пазач! Сигурно индианците се чувстваха в пълна безопасност! За да избегна светлината от огньовете, се върнах няколко крачки назад, легнах на земята и пропълзях навътре в храсталака.
Силно осветени от четири големи огъня, на споменатата вече, оголена от растителност, ивица земя около водната площ се бяха разположили на лагер навярно над двеста осаги и с голямо внимание наблюдаваха шестима воини, които тъкмо бяха започнали да изпълняват танца на бизоните. След като се огледах на всички страни, погледът ми се спря върху едно от малкото издигащи се наблизо дървета, на което гърбом се беше облегнал някакъв индианец, чието лице не бе изрисувано с бои. Беше вързан за дървото, а това означаваше, че е пленник. Лицето му бе силно осветено. Стреснах се, когато го видях, но по-скоро от радост, отколкото от уплаха. Това лице ми бе много добре познато. Беше на един мой близък и скъп познат. Вече можех да си обясня присъствието на коня със странно оплетената грива. Дорестият жребец принадлежеше на пленника. Тази висока широкоплещеста мускулеста фигура, яките и все пак толкова пъргави и подвижни крайници, кавказките черти на лицето, издаващи гордо самоуверено спокойствие, всичко това притежаваше само един човек, когото не бях виждал дълго време, но затова пък толкова често бях мислил за него — Апаначка, младия благороден вожд на команчите наиини!
Какво ли го беше довело чак до Канзас? Как беше попаднал в ръцете на осагите? Осаги и команчи! Знаех каква непримирима вражда цареше между тези две племена. Ако не успеех да го спася, той бе загубен! Да го спася? Ха, нищо по-лесно! В момента никой не му обръщаше внимание, защото всички погледи бяха отправени към танцьорите. Зад дървото, където беше вързан пленникът, имаше два храста, напълно достатъчно прикритие, за да се приближа до него откъм гърба му.