Колкото бързо ми хрумна този план, толкова бързо го и изпълних. Измъкнах се от храсталака, изправих се и се завтекох към Хамердал.
— Вдигай конете! — наредих му аз. — Яхвай кобилата, хайде!
— Какво се е случило? — попита той. — Защо трябва да тръгваме?
— Осагите имат един пленник, когото познавам и трябва да освободя!
— Heavens! Кой е той, мистър Шетърхенд?
— По-късно ще ти кажа. Само ела, ела!
По мой знак враният ми жребец скочи на крака. Хванах го за юздите и го поведох след себе си. Въпреки пълнотата си Хамердал бързо се метна на седлото и ме последва. Не отидохме до мястото, където бях преди малко, а се насочихме право към най-крайните храсти, намиращи се зад гърба на Апаначка.
— Чакай ме тук! Ще доведа още един кон.
С тези думи аз отново се втурнах напред. Трябваше да побързам, защото се налагаше да освободя пленника още преди да свърши танцът на бизоните, който изцяло приковаваше вниманието на осагите. Затичах се на другата страна към дорестия жребец, развързах го от колчетата и понечих да се отдалеча с него. Но той се опъна, не помръдна от мястото си и силно изпръхтя. Това можеше да стане опасно и за мен и за моето начинание. За щастие знаех какво трябваше да направя, за да го накарам да ми се подчини.
— Минам, коби, минам, минам![25] — казах му аз и го погалих по гладкия кадифен врат.
Щом чу познатите звуци, той веднага престана да се противи и тръгна с мен. Тъкмо когато стигнах с него при Хамердал, първата светкавица раздра небето над нас и първият гръм изтрещя. Трябваше да побързам, защото заради бурята танцът можеше да свърши преждевременно.
— Дръж и този кон, който ще бъде язден от освободения пленник — подканих аз Дебелия. — Щом се върна, ще ми дадеш пушките!
— Well! Гледай само първо да го доведеш, а не и ти да загазиш! — отвърна ми той.
Пак проблесна светкавица и тресна гръм. Колкото можех по-бързо и по-безшумно навлязох в гъсталака, хвърлих се на земята и започнах да пълзя напред. Танцът все още продължаваше, но сега всички осаги го придружаваха с преминаващи във фалцет викове: «пе-те, пе-те, пе-те!»[26] и пляскаха в такт с ръце. Едва ли можеха да чуят шумоленето на клонките. Ето защо успях твърде бързо да се озова зад пленника. Не видях някой да гледа към него. Вероятно и той наблюдаваше танца. Най-напред докоснах крака му, за да му обърна внимание върху себе си. Той леко потрепна, но това бе само за секунда.
— Карбуне![27] — казах аз толкова високо, че въпреки песните и шума да може да ме чуе единствено той.
В знак, че е усетил ръката ми и е разбрал какво му казах, индианецът сведе глава — едно кимване, забележимо само за мен. Беше вързан за дървото с три ремъка. Единият от тях бе омотан около глезените му и дървото, вторият около врата му и ствола, а с третия бяха стегнали китките на ръцете му, извити назад около дървото. Тъй както се криех сега зад Апаначка, на времето се бях стаил зад Винету и баща му Инчу-чуна, за да прережа ремъците, с които кайовите ги бяха вързали за дърветата.[28] Бях убеден, че Апаначка ще се държи не по-малко разумно, отколкото тогава апачите и извадих ножа си. Две бързи движения на острието бяха достатъчни да прережа най-долния ремък, а после и другия около китките му. Но за да достигна ремъка около врата му, трябваше да се изправя, а това беше опасно, защото, ако в същия миг един-единствен осаг погледнеше към пленника, можеше да бъда разкрит. Но ето че случайността ми се притече на помощ. Увлечен в доста енергичните си движения един от танцьорите се приближи твърде много до водата, рохкавата почва на брега се срина под краката му и той падна в езерцето. Проехтя задружен смях и очите на всички се отправиха към танцьора, от когото шуртеше вода. Използвах този миг. Бързо се изправих, едно рязване с ножа, а после също тъй бързо легнах на земята! Никой не ме видя.
— Минам! Темакимаар! Номахиик![29] — подканих Апаначка със същия глас, както и преди, и пропълзях няколко крачки назад.
Внимателно го наблюдавах и видях, че минута-две той не помръдна от мястото си. После внезапно приклекна и се стрелна при мен в храсталака. Вече можеше да ми е безразлично какво щеше да става отсега нататък. Нямаше да ни заловят! Хванах го за ръката и го поведох подир мен. Все още вървяхме приведени. Но ето че светкавица озари целия гъсталак. Последва страхотен гръм и изведнъж от небето се изсипа дъжд като из ведро. Вече беше свършено с танца. Сигурно незабавно щяха да открият бягството на команча. Изправих се, с едно дръпване на ръката накарах и индианеца да се изправи и изскачайки от храстите, се озовахме при Хамердал. Десетки гласове завикаха и закрещяха подир нас. Дебелия ми подаде пушките и аз ги преметнах през рамо. Апаначка забеляза коня си и без нито за секунда да прояви някакво учудване, незабавно се метна на седлото. Мигновено и аз възседнах моя жребец и потеглихме, ала не особено бързо, защото това не бе необходимо. Силният шум от плющящия дъжд напълно заглушаваше стъпките на конете ни.