— Какво значи «плейър»?
— Това е човек, който обикаля навсякъде и изпълнява танца на мечките или на бизоните, както преди малко видя да танцуват осагите.
— Уф! Бледоликите са странни хора. Червенокожите мъже са твърде горди, за да танцуват за другите. Ще ми кажеш ли как му е името?
— Казва се Катапатаматафатагаталатараташа.
— Уф, Уф, уф! Ще трябва да го чуя много пъти, докато успея да го изговоря. Защо добрият бледолик, който ме спаси, не разговаря с нас?
— Защото няма да чуе какво му казваме. Глух е.
— Сърцето ми изпитва болка, че не може да чуе думите на благодарност, които Апаначка иска да му изкаже. А има ли скуоу[31], има ли деца?
— Има дванайсет скуоу, понеже всеки плейър е задължен да има дванайсет жени, и два пъти по двайсет синове и дъщери, които също без изключение са глухи.
— Уф? Уф! Тогава той може да разговаря с жените и децата си само чрез знаци?
— Да.
— Но в такъв случай трябва да разполага с десет пъти по десет, а и с много повече различни знаци! Та кой ще ги запомни всичките! Сигурно е много храбър мъж щом се осмелява да навлезе в дивата пустош, без да може да чува, защото дебнещите наоколо опасности стават двойно по-го-леми, ако човек е принуден да се осланя само на зрението си.
Дали, като ме представяше за глух, Дик Хамердал искаше да си направи някаква шега, или го каза просто ей така, това си оставаше «все едно», както обичаше да се изразява самият той, защото в този момент се случи нещо, което разкри плиткоумната му измама. Въпреки шума, вдиган от конете ни, ми се стори, сякаш долових тропот от други копита. Незабавно спрях и, разбира се, с тих глас наредих на Дебелия и на Апаначка да дръпнат поводите и на своите коне. Да, не се бях излъгал. Приближаваше някакъв самотен ездач, но не идваше право към нас. Възникваше въпросът, дали да го оставим да мине край нас, или не. От разбираеми съображения бях склонен да предположа, че е осаг. Ако не се лъжех, в такъв случай той можеше да ни бъде полезен като пратеник до воините на осагите. Та нали те трябваше да научат, че сме заловили вожда им и ето защо реших да го пленя.
— Чакайте ме тук, дръжте поводите на коня и пушките ми — прошепнах на двамата, като скочих от седлото и оставих на Апаначка врания си жребец, а на Хамердал двете си пушки. После се завтекох наляво, където, ако не ме лъжеше слухът, трябваше да пресрещна наближаващия ездач. Ето че той се появи. Пропуснах го колкото да мога да се засиля подир него, втурнах се и скочих зад гърба му на коня. Още докато минаваше покрай мен забелязах, че е индианец. Когато ме усети зад себе си, нищо неподозиращият човек се оказа толкова изненадан и слисан, че не направи никакъв опит за съпротива. Стиснах го за гърлото тъй здраво, че той изпусна юздите и ръцете му се отпуснаха. За съжаление конят му прояви повече непокорност. Почувствал внезапно удвоилия се товар, той се изправи на задните си крака, а после започна да хвърля къч и да скача едновременно и с четирите си крака във въздуха. Това ме постави в много трудно положение. Седях зад седлото, като не биваше и за миг да изпускам ездача, а в същото време трябваше да направя опит да докопам юздите. През деня това щеше да ми се удаде по-лесно, но при царящата в момента тъмнина не можех да видя поводите и бях принуден да положа усилия единствено да се задържа върху гърба на коня. Ала в този миг до мен изникна тъмен силует, който посегна към главата на индианския жребец. Освободих десницата си, хванах дръжката на револвера, затъкнат в пояса ми, и попитах:
— Кой е? Ще стрелям!
— Аз съм Апаначка — отвърна сянката. — Нека Поразяващата ръка пусне осага на земята!
По звука от тъпчещите копита той бе разбрал в какво положение се намирам, беше скочил от жребеца си, хвърлил юздите на моя кон в ръцете на Хамердал и побързал да ми се притече на помощ. Апаначка успя да улови поводите на индианския жребец и да го укроти. Пуснах пленника на земята и незабавно скочих след него, за да го сграбча отново, тъй като пасивността му можеше да е само някакъв номер, с който да иска да ме заблуди. Ала и сега той не оказа никаква съпротива. Не беше в безсъзнание, изглежда, уплахата го бе оковала.
— Как ме позна Апаначка? — попитах команча.
— Когато ми подаде юздите на коня си да го държа, ми се стори, че разпознавам твоя Хататитла — отвърна той. — После забелязах, че спътникът ти взе от теб не една, а две пушки и ако и тогава все още се колебаех, след като те видях как се метна зад червенокожия воин, най-сетне със сигурност разбрах кой си. Само Винету и Поразяващата ръка могат да дръзнат да направят такъв скок и то през нощта, макар че както казват, за съжаление този прочут бял ловец вече не можел да чува! Какво ще правим с пленника, който несъмнено е осаг?