— Тогава ще трябва да внимавам да не оглушея и аз, иначе и тримата няма да можем да чуваме! И бездруго сме достатъчно мълчаливи. Сър, няма ли някаква работа за мен, та да не ми е толкова скучно?
— Има. Изкачи се горе и гледай кога ще се зададе Винету. Много ми се иска предварително да знам, че идва.
— Дали ще знаеш или не, е все едно, но ще ти кажа, когато го видя.
След като Дебелия се отдалечи, Апаначка сметна, че е необходимо да направи поне някаква забележка, за да не би да си създам за него не особено благоприятно мнение. Погледът му се плъзна с презрение по пленника и той каза:
— Синовете на осагите не са истински воини. Те се страхуват от оръжията на по-силните мъже и нападат само невъоръжени хора.
— Нима моят брат е бил невъоръжен? — попитах го аз.
— Да. Имах само един нож, защото ми бе забранено да нося всякакво друго оръжие.
— А-а! Моят брат е тръгнал на път, за да вземе от свещената яткуан[32]?
— Така е, Апаначка бе избран от Съвета на старейшините, за да отиде на север и да посети свещените глинени находища. Моят брат Шетърхенд знае, че докато съществуват червенокожите мъже, никой воин, изпратен от племето си да донесе яткуан, не трябва да носи друго оръжие освен един нож. Той не се нуждае нито от лък и стрели, нито от пушка и томахок, защото не бива да яде месо, а само растения и плодове и не му се налага да се защитава срещу врагове, тъй като е забранено да се отнасяш враждебно с човек, тръгнал към свещените глинени находища. Никога досега Апаначка не е чувал някой да е нарушил този закон, който е валиден за всички племена. Но тези кучета осагите се покриха с позор, като ме нападнаха и плениха, въпреки че имах само нож и с вампума на калюмета си им доказах, че съм тръгнал на път за онова свещено място.
— Показал си им вампума?
— Да. Те ми го взеха и го хвърлиха в огъня, който го погълна!
— Невероятно! Но подобно нещо никога досега не е ставало! Дори да си им и най-върлият враг, те са длъжни да се отнасят с теб като към гост!
— Уф! Щяха даже да ме убият!
— Когато те заловиха, ти оказа ли съпротива?
— Нима имах право? Ако се бях отбранявал, щеше да се пролее кръвта на мнозина от тях. Но понеже се осланях на моя вампум и на прастарите закони, които никой досега не се е осмелил да наруши, ги последвах в лагера им доброволно като някое дете. Отсега нататък всеки честен воин, срещнал на пътя си осаг, ще има правото да го заплюе в лицето и…
Той бе прекъснат от Дик Хамердал, който се завърна и ни съобщи, че Винету идва. Исках да изненадам Винету с присъствието на вожда на команчите наиини и затова помолих Апаначка да остане при пленника, а заедно с Дик Хамердал се отправих към другата страна на Ки-пе-та-ки, където трябваше да се появят забелязаните от него хора. Очаквах да видя петима ездачи — Винету, Тресков, Холбърс, Олд Уобъл и Мато Шако, но за мое учудване открих, че между тях имаше още един индианец. Когато се приближиха, различих, че той е вързан на коня си. Значи Винету бе пленил още един човек. Боите по лицето му издаваха, че и той е осаг.
За да не започне апачът тепърва да разузнава из околността, аз излязох от храсталака и застанах така, че непременно да ме види. Той насочи коня си право към мен, после го спря и ме попита:
— Да не би моят брат да е пристигнал тук преди мен, защото му се е случило нещо лошо?
— Не, тук съм защото всичко мина по-бързо и по-добре, отколкото си мислех.
— Тогава нека ни заведе при коня си! Имам да съобщавам нещо много важно на моя брат!
Мато Шако чу тези думи. Забелязах победоносния поглед, който ми хвърли, и затова казах:
— Конете се намират на срещуположната страна, а ние ще лагеруваме ей тук съвсем наблизо.
Проницателният Винету веднага се досети, че става въпрос за нещо, което засега трябва да остане в тайна. Само за секунда ме погледна в очите и после по устните му заигра доволна усмивка. А вождът на осагите с груб тон ми направи следната забележка:
— Поразяващата ръка ще научи какво се е случило и в най-скоро време ще се види принуден да ме освободи!
Не му отговорих и се спуснах в падината. Другите ме последваха, като Хамердал и Холбърс водеха за юздите конете на двамата индианци. Докато яздехме, чух как Дебелия попита своя интимен приятел, Дългуча:
— Пит Холбърс, старий Куне, значи при вас се е случило нещо важно?
— Ако мислиш, че е важно, тогава си отгатнал — гласеше отговорът.
— Дали съм отгатнал или не, е все едно. Във всеки случай не е толкова важно, колкото…
— Стига приказки! — прекъснах го аз. — Тук присъстват хора, които имат думата преди теб.