Хамердал забеляза, че за малко щеше да направи грешка и прекара длан през устата си. Щом стигнахме дъното на падината, отвързахме пленниците от конете, сложихме ги легнали на земята и насядахме край тях. Винету, който не можеше да знае какво криех от враговете ни, тайно ми отправи въпросителен поглед, след което го подканих:
— Нека моят брат ми каже онова важно нещо, което има да ни съобщава!
— Да говоря ли открито?
С този въпрос той целеше да разбере дали можеше да приказва, без да се съобразява с онова, което все още исках да премълча.
— Да — кимнах аз. — Дано не се е случило нещо неприятно!
Стана каквото очаквах. Олд Уобъл се намеси със саркастичен тон:
— Нещо изключително неприятно за теб! Ако мислиш, че все още здраво ни държиш в ръцете си, лъжеш се! Накарай Винету да ти разкаже как стоят нещата!
Апачът превъзмогна гордостта си и презрително отвърна:
— От езика на стария каубой капе отрова. Няма да му попреча да я изплюе срещу нас.
— Да, и тя е такава отрова, която ще ви унищожи до крак, ако незабавно не ни освободите. Това е ясно!
— Дрънкаш празни приказки, за да ни сплашиш! — изсмях се.
— Смей се, смей се! Но щом чуеш какво се случи по време на славното ти отсъствие, смехът ти незабавно ще се изпари. — Той посочи към най-новия ни червенокож пленник и продължи: — Отсъствието на вожда на осагите се сторило на воините му твърде дълго. Ето защо те изпратили този човек при него, за да научи причината за продължителното му забавяне. Той се добрал до горичката, където ни нападнахте, но ние вече сме били на път. Обаче индианецът проследил дирите ни и открил мястото, където вчера лагерувахме. Все още нищо ли не се досещаш?
— Досещам се само, че е бил пленен.
— Добре! Но едно нещо не знаеш, а именно, че той не е бил сам. С него имало и друг осаг, който се оказал по-умен и по-предпазлив. Та другият избягал и побързал да се върне при своите, за да доведе неколкостотин преследвачи, които вече са по петите ни. Съветвам те незабавно да ни освободиш. Това е най-разумното, което можеш да направиш, защото появи ли се този многоброен отряд осаги и завари ли ни все още ваши пленници, не очаквайте пощада от тях. Ще бъдете пометени тъй, както бурята помита сухите листа по пътя си.
— Дори да допуснем, че всичко е точно така вие все още се намирате в ръцете ни, а пък от вашите осаги няма и следа. Какво ни пречи тогава да постъпим с вас както вятърът със сухите листа?
— Няма да го направиш, защото си твърде добър и твърде милозлив християнин за такава работа и сигурно ще ти мине през главата мисълта, че осагите ще отмъстят ужасно за смъртта ни.
— Тъй ли? Хм-м. Е тогава ще приготвя малка изненада за теб и за Мато Шако.
Прошепнах няколко думи на ухото на Дик Хамердал. Той кимна засмяно, изправи се на крака и се отдалечи. Всички, дори и Винету, макар че с нищо не го издаваше, бяха в напрегнато очакване да видят кого ли щеше да доведе Дебелия. След няколко минути той се завърна, като водеше пленения от нас осаг.
— Уф! — изплашено възкликна Мато Шако.
— All devils! — извика Олд Уобъл. — Та това е… Той сметна за по-уместно да не довърши започнатото изречение. Направих знак на Хамердал да отведе индианеца, защото той можеше, макар и с една дума, да издаде присъствието на Апаначка. След това попитах стария каубой:
— Тора е воинът, който трябваше да доведе стотиците осаги, нали? Все още ли се надяваш, че ще дойдат?
— Върви по дяволите! — изсъска той.
— Уф! — намеси се Мато Шако. — Олд Уобъл съвсем забрави за команча на наиините!
— Не съм! — отвърна му каубоят и обръщайки се към мен, добави: — Държа в ръцете си още един коз, който сигурно няма да можеш да биеш, колкото умен и мъдър да се мислиш!
— Иска ми се да го видя!
— Ще ти помогна! Несъмнено все още с удоволствие си спомняш за Ляно, където имаше честта да…
— …да бъда обран от теб — прекъснах го аз.
— И това е вярно, макар че исках да кажа нещо друго — разсмя се той. — Там имаше един млад вожд на наиините. Та как му беше името?
— Апаначка — отвърнах му, преструвайки се на ни лук ял, ни лук мирисал.
— Йес, Апаначка! Ти много го обичаше, нали?
— Да.
Стария говореше с тон на превъзходство, понеже се чувстваше напълно уверен в себе си, а и аз подех същия тон, защото забелязах, че Апаначка ме улесняваше, влизайки сам в ролята, която бях замислил да му отредя. След като отведе осага, Хамердал не се върна при нас. Вместо него видях как сред храсталаците се появи вожда на наиините. Изглежда, бе предположил, че и с него исках да изненадам нашите неприятели и се бе промъкнал насам, без да изчаква да изпратя някой да го повика. Един мой поглед, отправен към Винету, ми издаде, че острото око на апача също бе открило присъствието на команча.