— Мистър Тресков, аз юрист ли съм? — попитах го в отговор.
— Мисля, че не си.
— Ето виждаш ли! И въпреки това нямам никакво намерение да го отървавам от заслуженото наказание, само че не искам да играя ролята на съдия, а още по-малко пък на палач. Твърдо съм убеден, че вече от дълго време съдбоносният бляскав меч, държан от съвсем друга, къде-къде по-могъща и по-висша десница, е надвиснал над главата му. Чувствам, че в мен има нещо, на което не мога да се противопоставя и което не ми позволява да изпреваря справедливото Божие правосъдие и ако ти не можеш да разбереш поведението ми, сигурно поне няма да оспориш, че в душата и сърцето на човека има неписани закони, които са по-ненарушими, по-неумолими и по-властни от всички ваши книжни параграфи.
— Възможно е! В това отношение просто не съм тъй чувствителен и тактичен като теб. Само искам да ти обърна внимание на последиците, произтичащи от това, че следваш тези тайнствени душевни и сърдечни закони, които си остават за мен голяма загадка!
— Какви последици? Дай ми някакъв пример!
— Ти помилва Олд Уобъл. Ами какво ще правим с вожда на осагите, неговия съучастник? И той ли ще бъде пуснат на свобода, без да получи каквото и да било наказание?
— Ако ме питате мен — да.
— Тогава мътните ги взели всички твои тъй наречени закони на саваната, които самият ти не признаваш, въпреки че толкова хвалиш тяхната безпримерна строгост!
— Аз съм едва на пето или шесто място уестман, а преди всичко съм християнин. Осагите са били измамени от белите. Искали са чрез планираното нападение да се обезщетят. Според схващанията си те имат пълно оправдание за подобна стъпка. Нима ще накажем Мато Шако единствено заради намеренията му, които изобщо не са осъществени?
— Ти сигурно знаеш, че дори само опитът за извършване на престъпление е наказуем!
— Хм-м, думи на един истински юрист!
— Имам не само правото, но и дълга да съм такъв и те моля също да вземеш предвид моето становище!
— Добре, така да бъде! И тъй, ако допуснем, че още самият опит за извършване на престъпление е наказуем, възниква въпросът, дали намерението на вожда на осагите да нападне фермите и да ни избие е било навлязло вече в стадия на опита?
Той позабави отговора си, а после промърмори:
— Намерение…намерение…опит…може би поне тъй нареченият недовършен опит… хм-м и за него не може да става дума! Мистър Шетърхенд, я ме остави на мира с тази твоя дребнавост!
— А-а, значи становището ти започва да се разклаща! Кажи ми ясно и определено: самото намерение наказуемо ли е?
— От морална гледна точка да, но от юридическа не!
— Well! Тогава трябва ли да наказваме Мато Шако?
Той се помъчи да се измъкне по някакъв начин, но накрая ядосано извика:
— Ти си най-ужасният адвокат, който може да се изправи срещу някой съдия! Повече не искам да имам нищо общо с тази работа!
— Спокойно, спокойно, мистър Тресков! Аз съм по-строг, отколкото си мислиш. Ако не можем да накажем някого заради намерението му, то аз съм за вземането на такива предпазни мерки, които да си приличат с наказанието като двама братя.
— Това наистина звучи добре! Какво предлагаш?
— Засега все още нищо. Тук не съм единственият, който има право на глас.
— Съвсем вярно! — незабавно се съгласи с мен Дик Хамердал. — Индианецът трябва все пак да получи някаква «отплата». Не си ли на същото мнение, Пит Холбърс, старий Куне?
— Хм-м, ако мислиш, че заслужава да му дръпнем здрав пердах, имаш право, драги Дик — отвърна му Дългуча.
— Тогава нека обсъдим какво ще правим с него! — предложи Тресков, който, придавайки си строг израз на лицето, седна на земята.
Много интересно беше да се наблюдава как Мато Шако сменяше изражението на лицето си, докато следеше разговора ни. Не му се беше изплъзнала нито една наша дума и следователно бе разбрал по какъв начин се бях застъпил за него. Погледът му, отначало толкова мрачен, се бе спрял върху мен вече със съвсем друго, почти дружелюбно изражение. Ясно беше, че изпитваше благодарност към мен. Но това можеше да ми е безразлично, защото когато влязох в спор с Тресков заради него, не го направих от някакви лични чувства. И тъкмо в този момент, когато детективът с толкова сериозен тон ни подкани да седнем да се съвещаваме, вождът на осагите наруши мълчанието си и се обърна към мен с думите:
— След като говориха бледоликите, Поразяващата ръка ще прояви ли готовност да изслуша и мен?
— Говори! — подканих го аз.
— Долових думи, които не мога да разбера, защото са ми чужди. Но затова пък толкоз по-ясно чух как Поразяващата ръка се застъпи за мен, докато другият бледолик беше, против мен. Тъй като Винету, вождът на апачите, не се намеси в спора, ми се струва, че той дава право на своя приятел и брат. Вярно, че и двамата са врагове на васайите, но всички червенокожи и бледолики мъже знаят колко справедливи са тези прочути воини и как постъпват, тъй че аз ги подканям да бъдат справедливи и в дадения случай!