Когато Винету млъкна, настъпи продължителна дълбока тишина. Това не беше само резултат от въздействието на речта му, а се дължеше далеч повече на неговата личност, на начина му да говори и да се изразява. Навярно аз бях единственият сред всички присъстващи, който разбра, че думите му не са отправени само към осага. Те бяха предназначени и за другите и особено за Тресков. Мато Шако лежеше с безизразно лице. По нищо не личеше, дали отговорът на апача му бе направил някакво впечатление. Тресков беше свел очи и сякаш изпаднал в неловко положение, гледайки нейде встрани. Най-сетне той вдигна поглед към мен и продума:
— Мистър Шетърхенд, особени хора сте вие двамата с Винету. Дали на човек му се иска или не, все едно, в крайна сметка се вижда принуден да мисли също като вас. Ако искате да пуснете да си вървят вожда на осагите и двамата му воини, както освободихте и Олд Уобъл, сега аз съм човекът, който няма нищо против! Само се опасявам, че после ще тръгне с бандата си по петите ни, та ако има късмет, в крайна сметка все пак да ни плени.
— Ще изчакаме да видим! Ако правилно те разбирам, вече не смяташ, че е необходимо да правим съвещание, така ли?
— Няма нужда. Постъпи както искаш!
— Well, тогава ще бъда кратък! Чуйте, какво реших в съгласие с Винету! Мато Шако ще язди заедно с нас, докато сметнем, че можем да го освободим. Ще бъде вързан, но ще се отнасяме към него с вниманието, което добрият уестман е длъжен да оказва на вожда на всяко храбро племе. Неговите двама воини са свободни. Нека се върнат при Вара-ту, за да разкажат на осагите какво се е случило. Нека им известят, че бледоликите са предупредени и ако те въпреки това се опитат да нападнат фермите, ние ще застреляме вожда им. Развържете ги!
Това нареждане се отнасяше до Хамердал и Холбърс, които с готовност го изпълниха. Щом двамата осаги се почувстваха свободни, веднага скочиха на крака и понечиха бързо да се втурнат към конете си. Но аз също тъй бързо им попречих:
— Стойте! Няма да яздите до Вара-ту, а ще вървите пеша. Конете и пушките ви ще вземем с нас. Дали ще ви ги върнем, зависи от поведението на Мато Шако. И тъй, тръгвайте и съобщете на братята си, че Поразяващата ръка е бил онзи, който вчера освободи Апаначка, вожда на наиините!
Не им беше лесно да изпълнят тази заповед. Погледнаха въпросително към вожда си. Той ги подкани:
— Направете, каквото ви казва Поразяващата ръка! Ако и след това воините на васайите все още се колебаят как да постъпят, нека попитат Хонске Нонпе[35], на когото предавам командването. Той ще вземе правилно решение!
Докато им даваше тези наставления, аз внимателно наблюдавах лицето му. То бе непроницаемо. Нищо по него не издаваше дали отстъпването на командването щеше да означава за нас по-късно война, или мир. Двамата освободени индианци се изкатериха нагоре по склона и се отдалечиха по посоката, в която преди малко бе поел и Олд Уобъл. Те вървяха по следите му и можеше да се очаква, че скоро щяха да го настигнат.
Имах няколко причини, за да задържа конете им. Ако яздеха, щяха да стигнат Вара-ту много по-бързо, отколкото ако вървяха пеша и очакваното от нас преследване можеше да започне няколко часа по-рано. Следователно така печелехме време. Освен това като вестоносци, които трябваше да яздят бързо и надалеч, двамата бяха получили много добри коне, а ние се нуждаехме тъкмо от такива животни. И оръжията им можеха да ни бъдат от полза. Апаначка, който както вече споменах бе въоръжен само с един нож, получи пушката на Мато Шако. Засега той се отказа от първоначалното си намерение да язди към свещените глинени находища и реши да ни придружи нагоре към Колорадо. Тъй като почти със сигурност очаквахме, че веднага щом двамата пратеници осведомяха осагите за пленяването на вожда им, те незабавно ще потеглят за Ки-пе-та-ки и оттам ще започнат да ни преследват, за да го освободят, ние не можехме да се бавим повече на това място. Вързахме Мато Шако върху коня му, но доколкото ни позволяваха обстоятелствата го направихме по-внимателно. Пит Холбърс и Тресков яхнаха двата коня на осагите. Другите коне използвахме като товарни животни. Така напуснахме Старицата, където ни бе отредена толкова краткотрайна почивка.