По-нататъшният ни път налагаше да се отдалечим доста от Рипъбликън Ривър, защото тази река извиваше на север по посока към Небраска. Насочихме се право на запад, за да се доберем до Саломън Ривър. При това се намирахме между две опасности. Първата дебнеше пред нас и това бе отрядът на «генерала», от който се надявахме скоро да открием някакви следи, а втората бе зад гърба ни — осагите, чието появяване бе повече от вероятно. Но никоя от тези опасности не бе в състояние да ни разтревожи кой знае колко. Обаче изобщо не подозирахме, че съществува и трета, много по-близка опасност, макар че яздехме право към нея.
За да заблудим осагите, можехме да се отклоним за известно време в южна посока, но от една страна, не се страхувахме от тези индианци, а от друга страна, с подобно заобикаляне щяхме да забавим срещата си със Сигурната ръка повече, отколкото ни се искаше. Ето защо продължихме да яздим на запад до следобеда на следващия ден, когато имахме една среща, която въпреки първоначалното ни намерение все пак ни накара да свърнем на юг.
Срещнахме трима ездачи и от тях научихме, че из местностите, намиращи се точно пред нас, се е разпръснала многобройна банда трампове[36]. Тримата мъже попаднали в ръцете на една част от шайката и били изцяло ограбени. Единият от тях ми показа не съвсем безопасна огнестрелна рана в бедрото си, получена при схватката с тях. Който е чувал за трамповете или дори е имал възможност лично да ги опознае, той сигурно ще разбере защо нямахме желание да се срещаме с подобни хора, от които всеки свестен уестман бяга като от чума, понеже смята за позор да мери сили с тях. Както най-сръчният и елегантен рапирист не може да излезе срещу вилата за сено на грубия и як селски ратай, тъй и всеки честен прериен ловец внимава да не застава срещу тези типове, завинаги отритнати от обществото. Но той постъпва така не от страх, а защото изпитва отвращение от подлия им начин на действие.
Същото направихме и ние. Взехме бързо решение и свърнахме на юг. Още привечер се прехвърлихме през северния ръкав на Саломън Ривър, на чийто десен бряг спряхме да пренощуваме.
Тук Апаначка наруши досегашното си мълчание и ми разказа преживелиците си след раздялата ни в Ляно Естакадо, както вече се спомена, ездата му с Олд Шуърхенд до форт Теръл не бе имала никакъв успех, защото там те не намерили търсения от тях Дан Етърс. Във форта изобщо нямало нито един човек, който някога да е чувал това име, а камо ли лично да познава собственика му. След като Апаначка свърши разказа си, аз се обадих:
— Значи тогавашното ми предвиждане е излязло вярно. Нямах никакво доверие в тъй наречения «генерал». Имах чувството, че той нарочно искаше да изпрати Сигурната ръка по лъжливите дири на този Етърс. С това той преследваше някаква определена цел, която за съжаление не успях да отгатна. Струваше ми се, сякаш отношенията между Сигурната ръка и Етърс му бяха много по-добре известни, отколкото си личеше от сдържаното му поведение. Обърнах внимание на нашия приятел върху подозренията си, но той не ми повярва. Разговарял ли е поверително белият ловец с моя червенокож брат Апаначка по този въпрос?
— Не.
— Не е ли казвал нито дума защо толкова ревностно търси Дан Етърс?
— Никога.
— И тъй после сте се разделили край Рио Пекос и ти си се завърнал при твоето племе, нали?
— Да. Отправих се към Каам-кулано.
— Където майка ти сигурно те е посрещнала с радост.
— В първия момент ме позна и ме прие с голяма любов, но после духът й отново я напусна — отвърна той, като бързо изпадна в тъжно настроение.