Въпреки това, без да се съобразявам с чувствата му, попитах:
— А спомняш ли си все още думите, които навремето чух от нея?
— Знам ги. Тя непрекъснато ги повтаря.
— Вярваш ли и до ден-днешен, че това са думи от индианските жречески заклинания?
— Да.
— А аз никога не съм го вярвал, не го вярвам и сега. В нейния дух оживяват образи и картини на лица и събития, които не могат да придобият по-ясни очертания. Никога ли не си забелязвал у нея някой миг на просветление?
— Никога. Рядко съм бил заедно с нея, защото скоро след завръщането си бяхме принудени да се разделим. Воините на наиините и особено Вупа-Умуги не можаха да ми простят, че моят бял брат Шетърхенд ме е сметнал за достоен да изпуша с него лулата на приятелството и верността. Направиха живота ми в Долината на зайците непоносим и затова си тръгнах.
— Къде отиде?
При племето на команчите похоними.
— Те веднага ли приеха моя брат?
— Уф! Вярно че съм най-младият вожд на наиините, но досега не се е намерил нито един воин, който да ме победи. Ето защо, когато мъжете на похонимите седнаха да се съвещават дали да ме приемат или не, никой не надигна глас срещу мен. Сега съм върховен вожд на това племе.
— Радвам се да го чуя, защото те обикнах. Не можа ли да измъкнеш майка си от наиините и да я отведеш със себе си?
— Опитах се, но мъжът й не позволи.
— Жрецът ли? Ти не го наричаш свой баща, а неин мъж. Още навремето ми направи впечатление, че не го обичаш.
— Не можа да спечели сърцето ми и сега го мразя, защото отказа да пусне с мен жената, която ме е родила.
— Знаеш ли със сигурност, че тя е твоя майка?
Той ми хвърли изненадан поглед и продума:
— Защо ми задаваш такъв въпрос? Убеден съм, че моят брат Шетърхенд никога не казва нещо, за което няма основание. Всичко, каквото прави или говори, е обмислено преди това от него най-обстойно. Ето защо той сигурно има причина да ме пита такива странни неща.
— Наистина имам причина, но тя не е плод на премисляне, а резултат на един вътрешен глас, който и по-рано долавях в себе си, а го чувам все още и до ден-днешен. Ще ми отговори ли моят брат Апаначка?
— Щом ме пита Поразяващата ръка, ще отговоря, макар и да не схващам каква цел преследва. Жената за която говорим, е моя майка. Никога не съм се съмнявал в това и я обичам.
— А тя действително ли е жена на жреца?
Той отвърна с глас, в който личеше учудване:
— И този въпрос не го разбирам. Откакто се помня, всички са смятали двамата за мъж и жена.
— А ти убеден ли си, че той е твой баща?
— Винаги са ми казвали, че ми е баща.
— И самият той ли? Размисли добре!
Команчът сведе глава, помълча известно време, после с рязко движение отново вдигна поглед към мен и каза:
— Уф! Сега за първи път ми прави впечатление, че никога, нито един-единствен път той не ме е нарекъл итуе.
— Но майка ти ти е казвала нертуа, нали?
— И тя не е.
Думите за «син» при повечето индиански племена са различни според това, дали се употребяват от бащата, или от майката. В дадения случай итуе се използва от бащата, а нертуа от майката. Апаначка продължи:
— И двамата винаги се обръщаха към мен с уносо[37].
Единствено майка ми ме наричаше от време на време нертуа, но само когато говореше с други хора за мен.
— Странно, извънредно странно! Искам да разбера само още дали той имаше навик да я нарича и-вуете, а тя него — и-воушингва[38].
Апаначка пак се замисли минута-две, а после отговори:
— Струва ми се, че когато бях малко дете, те се обръщаха така един към друг, но отдавна вече не съм чувал тези думи от устата им.
— Значи от онова време те употребяват само думите тибо така и тибо вете, нали?
— Да.
— И ти смяташ тези думи за жречески заклинания?
— Да. Баща ми винаги е казвал, че са заклинания. И сигурно е така, защото нито един червенокож или бледолик не знае какво означава думата тибо. Или може би моят брат Шетърхенд знае?
Обаче и аз не знаех. Наистина, неволно мисълта ми ме наведе на френските имена Thibaut и Thibault (Тибо), но все пак ми се струваше прекалено смело да търся връзка между тях и почти еднакво звучащата дума «тибо». Тъкмо се канех да отговоря в този смисъл, когато еднакво бързо и едновременно бях изпреварен от двама души, които не бяха обърнали внимание на първата част от разговора ни, но затова пък щом чуха от мен имената Тибо така и Тибо вете, проявиха толкова по-силно любопитство.
Сигурно читателите си спомнят, че навремето в Ляно Естакадо обещах на Апаначка пред никого да не споменавам тези тайнствени думи. Спазвах обещанието си толкова съвестно, че не бях проговорил дори и пред Винету. Ето защо не бе малко учудването ми, когато той се намеси: