— Тибо така и Тибо вете? Чувал съм тези имена!
Явно той имаше да добави и още нещо, но тъкмо тогава и вождът на осагите извика:
— Познавам Тибо така и Тибо вете! Те бяха в лагера на васайите и ни откраднаха много кожи и най-добрите коне!
Апаначка бе не по-малко изненадан от мен. Той се обърна най-напред към Винету:
— Откъде вождът на апачите знае тези думи? Да не би да е бил в лагера на наиините, без да съм разбрал?
— Не, но Инчу-чуна, моят баща, е срещал един мъж и една жена, които са се казвали Тибо така и Тибо вете. Той бил бледолик, а тя индианка.
— Къде ги е срещнал? Къде е било това?
— Там където свършва Ляно Естакадо. Както те, тъй и конете им, били полумъртви от жажда и изтощение, а жената носела малко момченце, загърнато в шала й. Баща ми, вождът на апачите, се заел да им помогне и ги завел до най-близкия поток, за да се напият с вода и да ги нахрани, където останали, докато се съвзели. После поискал да ги придружи до най-близкото селище на бледоликите, но те го помолили да им каже къде могат да намерят команчите. Яздил заедно с тях два дни, докато открил следи от команчите. Но понеже тези индианци били негови смъртни врагове, бил принуден да се върне. Той оставил на жената и мъжа месо и една кратуна пълна с вода и им дал толкова подробни напътствия, че съвсем сигурно да намерят команчите.
— Кога се е случило това?
— Отдавна, когато бях още малко момче.
— Какво друго може да ни каже моят брат за тази двойка и детето им?
— Жената си била загубила душата. Приказвала несвързано, а където имало храсти, тя вземала едно клонче и го увивала около главата си. Това е всичко, което съм чул от баща си за тази негова среща.
С движение на ръката апачът потвърди, че няма какво друго да каже и отново потъна в мълчание. Тогава Мато Шако нетърпеливо взе думата:
— Но аз мога да добавя още нещо. За тези крадци знам повече, отколкото може да знае Винету, вождът на апачите!
Апаначка понечи да протестира, но аз му направих знак да мълчи. Нямаше съмнение, че той е бил онова малко момченце и тъй като мъжът и жената, смятани за негови родители, бяха обвинени от осага в кражба, се опитах да предотвратя някоя още по-голяма обида, която можеше да се очаква от негова страна и затова го изпреварих:
— Нека Мато Шако, вождът на осагите, ни разкаже какво знае за мъжа и жената, за които става въпрос! Вероятно няма да чуем нищо добро.
— Поразяващата ръка има право, не е нищо добро — кимна той. — Може би той познава един мъж на име Ралър, който е сред бледоликите онова, което те наричат офицер.
— Не познавам офицер с такова име.
— Тогава се потвърждават моите по-късни подозрения, че на времето ни е казал лъжливо име и е дошъл при нас само с намерението да ни измами. Търсихме го навсякъде. Бях дори във фортовете и в големите градове на бледоликите, за да разпитвам за него, но никъде не чух да има офицер с името Ралър.
— Вероятни са две възможности: или е бил офицер и не се е казвал Ралър, или това му е истинското име, но не е бил офицер. Какво е търсил при воините на осагите?
— Дойде при нас съвсем сам. Носеше облеклото на офицерите и ни каза, че бил пратеник на Великия бял баща в Уошингтън. Наскоро бил избран нов бял баща, който изпращал този офицер при нас, за да ни предаде, че той обичал червенокожите мъже, желаел да живее с тях в мир и щял да се грижи за тях по-добре, отколкото всички предишни бели бащи, които не били добри и честни към индианците. Това много се хареса на воините на осагите. Те приеха пратеника като приятел и брат и се отнасяха към него с по-голямо внимание и страхопочитание, отколкото към своя най-възрастен и най-велик вожд. Офицерът сключи с тях договор — те трябваше да му доставят кожи, срещу които им обещаваше хубави оръжия, барут, олово, ножове и томахоки, готово облекло, а също и разкошни дрехи и украшения за жените. Даде им срок от две седмици, за да обмислят договора, яхна коня си и замина. Завърна се още преди да изтече уговореното време, като доведе със себе си друг бял мъж и една много красива, млада индианка с малко момченце. Ръката на бледоликия бе превързана през врата. Беше ранен от куршум, но прегледът на раната показа, че тя бързо заздравява. Младата жена бе негова скуоу, а момченцето — негов син. Но красивото тяло на жената беше празно, защото духът й го беше напуснал. Тя все споменаваше думите Тибо така и Тибо вете и увиваше клонки около главата си. Понякога говореше и за някакъв Вава Дерик. Не знаехме, какво искаше да каже, а и бледоликият, чиято скуоу бе тя, ни заяви, че не разбирал приказките й. Племето ни ги прие, като че бяха брат и сестра на васайите. После Ралър отново пое нанякъде.