— Да, правеше го. Всичко, каквото си поискаше, можеше да накара да се появи и да изчезне. Ние го смятахме за такъв голям магьосник, какъвто не бе възможно да се намери при нито едно индианско племе. Всички мъже и жени, всички момчета и момичета с удивление, а често и с ужас гледаха умението му.
— Добре! Тогава ще напомня на вожда на апачите за един човек, за когото той е чувал да се говори. И в мое, и в негово присъствие неведнъж са разказвали за някакъв на времето много прочут, но после внезапно безследно изчезнал «ескамотьор», за чието изкуство и номера хората твърдяха, че били несравними и направо недостижими. Както сигурно ще си спомни и Винету, той бе наричан не как да е, а мистър Лотер, the king of the conjurers[40].
— Уф! — възкликна апачът. — Нееднократно сме чували да се говори за него, както във фортовете, тъй и край лагерните огньове.
— А спомня ли си все още моят брат, защо този човек бе принуден да изчезне безследно?
— Да. Беше правил фалшиви пари, страшно много фалшиви пари и когато решиха да го задържат, застреля двама полицаи, а един рани.
— И не само това! — намеси се Тресков. — Макар и да не го познавам лично, подробно съм запознат със случая, споменаван често в нашите служебни кръгове, защото бе изключително поучителен за всеки полицай. Този Лотер непрекъснато се измъкваше от преследвачите си толкова сръчно и умело, извършвайки все нови и нови убийства, че неговият случай непременно трябваше да послужи като поука за хората ни в тяхното обучение. Не помня от коя френска колония произхождаше, където също не биваше вече да се мярка. Ако не се лъжа, беше креол от Мартиника и за последен път го бяха виждали в Бентс Форт на Арканзас.
— Всичко съвпада. Ще видите, че по-нататък още по-добре ще съвпадне! — казах аз. — Лотер е било само собственото му име. Често се случва подобни хора да изберат собственото си име за псевдоним. Мистър Тресков, кажи ми дали не можеш да си спомниш и фамилното му име!
— Казваше се…казваше се…хм, как ли се казваше? Също беше някакво чисто френско име и ако… аха, ето че се сетих! Казваше се Лотер Тибо и…мътните го взели! Ами тогава вече имаме и това «Тибо», което както преди малко чух, напразно търсите толкова дълго!
— Да, имаме го! «Така» означава мъж, а «вете» е жена. Тибо така и Тибо вете са господин и госпожа Тибо. Когато споменаваше цялото си име, жената на жреца казваше: Тибо вете елен. Подозирам какво означава това «Елен».
— Да не би да е собственото име Елен?
— Възможно. Ако в умопомрачението си жената на жреца не си въобразява, че е някоя друга жена, а е истинската Тибо вете елен, тогава тя е покръстена индианка от племето моки.
— Защо пък от моки?
— Защото тя споменава за своя «вава», тоест брат Дерик. А «така», «вете» и «вава» са думи от езика на моките. Тибо така е бил прочут фокусник и изчезнал сред индианците, защото никъде при белите не бивало да се мярка повече. На него, на ловкия ескамотьор, сигурно е било лесно да стане жрец на червенокожите и да си спечели голям авторитет сред тях.
— Ами цветът на кожата, този индиански цвят?
— Pshaw! Просто дреболия за един толкова изкусен фокусник! Вече съм почти убеден, че Тибо така и Тибо вете не са мъж и жена. А дори и да са женени, въпреки това поне мога да твърдя, че Апаначка не е син на двамата, поне не е син на фокусника, който никога не се е отнасял към него като със собствено дете.
Команчът следеше заключенията ни с най-голямо внимание. От само себе си се разбираше, че всяка дума бе за него от огромно значение. По лицето му личеше как в душата му се бореха и сменяха най-противоречиви чувства. Много по-малко го засягаше това, че бе възможно фокусникът да не му е баща и на всичко отгоре да е голям престъпник, отколкото фактът, че исках да му отнема майката. Виждах как в него напираше желанието да ми възрази и затова му направих благонамерен знак да мълчи и отново се обърнах към Мато Шако:
— Ние прекъснахме вожда на осагите и сега го молим да продължи разказа си. Бледоликият, който се е наричал Ралър, не е спазил сключения с вас договор, нали?
— Не го спази, защото е лъжец като всички бледолики с изключение на Олд Шетърхенд и още шепа други хора. Но воините на васайите удържаха думата си. Те отидоха до ямите, където складират и пазят кожите, добити по време на лов и му ги донесоха в своя лагер.
— Къде се намираха вигвамите ви тогава?
— Край реката, наричана от белите Арканзас.
— Аха! За последен път Тибо се е мернал именно край Арканзас. Очебийно съвпадение! Много ли бяха кожите?