По дрехите и екипировката му разбрах, че е каубой. Сега вече той с готовност отговори:
— Именно заради трамповете ви нямах доверие, а всъщност и все още ви нямам.
— Хм-м, възможно! Надявам се незабавно да разсея подозренията ви, стига само да ви е известно името Винету.
— Винету? Та кой ли не е чувал това име!
— Знаете ли обикновено какво облекло носи и какви оръжия има?
— Да. Облича се с кожени дрехи, около кръста му е навито едно сантилско одеяло, дългата му коса е спусната, а Сребърната карабина…
Той млъкна, погледът му се спря изпитателно за няколко секунди върху апача, после се плесна по челото и възкликна:
— Къде ми бяха очите! Та това е самият той, прочутият вожд на апачите! Сега всичко е наред. Все ми е едно кои са другите. Там, където е Винету, няма никакво притворство и измама. Вече ми е ясно, че мога да ви кажа всичко, каквото искате да знаете. Аз съм на служба във фермата на Харбър и се казвам Бел.
— Къде се намира тази ферма?
— На юг, на две мили оттук край реката.
— Сигурно е основана наскоро. По-рано там нямаше ферма.
— Познахте. Харбър живее тук едва от две години.
— Трябва да е голям храбрец щом се е осмелил да се засели в такава самотна местност.
— Пак познахте. Ние не се страхуваме. Досега се справяме с индианците. Но с трамповете работата е по-сериозна. Щом научихме, че горе край Норт Форк се скита подобна паплач, метнах се на коня и тръгнах, за да разбера какви са намеренията им. Вече знам, че е излишно да се тревожим, тъй като са хвърлили око на Небраска. Днес чака ли ви още дълъг път, мешърс?
— Имаме да яздим още един час, преди да достигнем подходящо място за бивак.
— Нима не предпочитате да отседнете в нашата ферма, отколкото да останете на открито?
— Не познаваме собственика й.
— Аз ви казвам, че е джентълмен и половина и при това голям почитател на Винету, когото е виждал вече няколко пъти. Често разказва за него и за Поразяващата ръка, за великолепните им врани жребци и…
Той отново млъкна, хвърли поглед към коня ми, на който досега, изглежда, изобщо не беше обърнал внимание, а после с нескрита радост в гласа бързо продължи:
— Ето че споменах Поразяващата ръка и виждам един вран кон, който прилича с жребеца на Винету като две капки вода! Сър, вие имате две пушки. Да не са в крайна сметка мечкоубиецът и карабината «Хенри»? Да не би да сте Поразяващата ръка?
— Да.
— Тогава сър, трябва да изпълните молбата ми и да дойдете с мен при Харбър! Нямате представа с каква радост ще ви посрещнат във фермата! Пренощуването ви в нея сигурно ще бъде по-приятно, отколкото в прерията или под открито небе. Конете ви ще получат добър фураж, какъвто навярно им е необходим, а и вие, е и вие ще получите по-хубава храна от онази, която е възможно да си набавите в саваната.
Този човек ни молеше тъй сърдечно, поканата му бе съвсем искрена, а и имаше право. Конете ни се нуждаеха от хранителен зърнен фураж, а на нас фермата ни предлагаше възможност да попълним провизиите си, които бяха на свършване. За да разбера мнението на Винету, му хвърлих въпросителен поглед. Той ми отговори, като първо притвори очи, а след това погледна към осага. Разбрах този безмълвен и толкова красноречив знак и казах на каубоя:
— Виждате, че имаме пленник. За нас е много важно да не ни избяга. Можем ли да разчитаме, че във фермата никой няма да направи какъвто и да било опит да го освободи?
— Уверявам ви сър, че пленникът ще е при нас на такова сигурно място, което едва ли отстъпва дори на най-дълбоките подземия в старите рицарски замъци! А вашето появяване ще превърне за мистър Харбър днешния ден в празник.
И тъй, наканихме се да напуснем мястото, където бяхме спрели. Вързахме краката на Мато Шако под корема на коня му, но той можеше да го управлява, защото оставихме ръцете му свободни. Осагът задържа животното с юздите, колебаейки се дали да ни последва. След като го попитахме за причината на поведението му, той ни обясни:
— Преди да продължим, вождът на васайите желае да съобщи нещо на Винету и Поразяващата ръка.
— Нека вождът говори! — подканих го аз.
— Знам, вие не се каните да ме убиете, а ще ме освободите щом стане невъзможно бързо да се върна при воините си, за да тръгна с тях по петите ви. Предадох на Хонске Нонпе командването над синовете на васайите, защото не исках да ви преследват. Той беше против войната, както и против нападението над бледоликите. След като предадох командването тъкмо на него и наредих да му кажат, че той знае какво трябва да направи, Хонске Нонпе сигурно ще отгатне каква е волята ми — да се въздържа от всякакви враждебни действия. Ще повярват ли Поразяващата ръка и Винету на думите ми?