— Не може да става въпрос нито за доверие, нито за недоверие. Ще те изпитаме. Врагът не се превръща толкова бързо в приятел!
— Тогава чуйте какво още имам да ви казвам! Ако в този миг ми върнете свободата, няма да се отделя от вас.
— Уф! — възкликна Винету.
— Вождът на апачите може и да се учуди, но е тъй както казах. Наистина ще продължа с вас. Снощи се спомена, че Тибо така е станал жрец на наиините. Тогава не проговорих, за да размисля, но вече взех решение и ще продължа с вас и след като ме освободите, понеже искам да спечеля приятелството на Апаначка, вожда на команчите.
— И защо?
— Стане ли мой приятел, той ще ми помогне да заловя жреца на наиините.
При тези думи Апаначка бързо вдигна длан като за клетва и извика:
— Никога няма да го направя, никога!
Протегнах ръка към него и извиках със същия тон:
— Ще го направиш!
— Никога! — повтори той. — Мразя го, но той ми е баща!
— Не е вярно.
— Тогава поне майка ми му е жена!
— Кой знае? Ти си отвлечено дете. Тибо така и Етърс са похитителите. За мен няма никакво съмнение. Тибо вете също е замесена в това престъпление. С радост съм готов да отида при наиините заедно с теб и вожда на осагите, за да разоблича техния жрец. Но нека не говорим повече за това, по-добре е да продължим да яздим!
Каубоят застана начело да ни води и ние тръгнахме подир него. Само след половин час по пищната растителност разбрахме, че се приближаваме до реката. Отначало поотделно, а после на цели групи се появиха храсти и дървета. Сред тях пасяха говеда, коне и овце. Видяхме дори няколко големи царевични ниви, както и други насаждения, а после пред нас се появи сградата, където тази нощ щяхме да намерим подслон.
Щом я зърнах, у мен се породи смътното желание да се върна. Тя се простираше пред погледа ми съвършено еднаква с Фенъровата ферма, само дето се намираше много по на запад и на брега на съвършено друга река. Във Фенъровата ферма животът ми бе изложен на голяма опасност и в този момент ме прониза някакво предупреждаващо чувство. Ако се вслушах в него, кракът ми не биваше да пристъпва прага на тази къща. Приписах появата на това чувство на съвършено еднаквото разположение на фермите. Ако на някое място човек преживее нещо неприятно, да не говорим за смъртна опасност и по-късно се озове на друго подобно място, е напълно разбираемо лошите спомени да предизвикат появата на неприятно чувство, което го предупреждава да се върне.
Не можех да се съобразявам с това предчувствие, дори не биваше да споменавам за него, ако не желаех околните да ми се изсмеят или поне да посрещнат думите ми с двусмислено поклащане на глави. Каубоят Бел избърза напред, за да извести за нашето пристигане. Ето защо заварихме фермера готов да ни посрещне. Семейството му се състоеше от него, жена му, трима синове и две дъщери — всички с яките жилави фигури на американските пионери, по които личеше, че нямаше да се изплашат от неколцина индианци, а сигурно нямаше и защо да се плашат. По изражението на лицата им разбрахме, че наистина сме добре дошли. Радостта им беше искрена. Беше се предала и на техните «hands»[45], чието любопитство ги бе събрало пред къщата, за да се запознаят с прочутия вожд на апачите.
Фермата приличаше по-скоро на южняшка асиенда, само дето при строежа й бе използван повече дървен материал. Камъните са рядкост край Саломън Ривър. Дългата сграда, скована от дебели и високи талпи, заграждаше обширно пространство, в чийто северен край се издигаше жилищната сграда. В южната му част бе направен голям навес, който да предпазва добитъка от дъжд и слънце. От другите две страни се намираха непретенциозни стопански постройки и общите помещения за ратаите и обикновените гости. Извън оградата имаше няколко корала за конете, говедата и овцете, а не липсваше и специално място за ездитните коне на Харбър и членовете на семейството му. Там подслониха и нашите коне. По желание на Винету, а и по мое желание останаха да ги охраняват двама пеони, защото не искахме да ги излагаме на опасността да бъдат откраднати, от което едва се отърваха във Фенъровата ферма. Жилищната сграда се състоеше от три помещения. Предната половина от къщата по цялата й ширина се заемаше от всекидневната. Тя имаше три прозореца, на които бяха поставени стъкла. Мебелите бяха изработени саморъчно и трайно. Наоколо по стените висяха оръжия и ловни трофеи. В задната половина на къщата бяха разположени кухнята и спалното помещение, което смятаха да ни отстъпят. Но ние не приехме това предложение и заявихме, че после ще легнем да спим на отворени прозорци във всекидневната.