След сърдечното посрещане и след като пред очите ни пеоните отведоха нашите коне в споменатия вече специален корал, безопасността ни налагаше да разпитаме дали освен обитателите на фермата тук не пребиваваха и други хора. Фермерът ни отговори:
— Преди около час пристигна един лекар с някаква болна жена, която той трябвало да придружи до форт Уолас.
— Откъде идват двамата? — осведомих се аз.
— От Канзас Сити. Тя страда от неизлечима болест и иска да се върне при роднините си. Болестта й е някакъв вид рак и така е обезобразила лицето й, че е принудена да носи плътен воал. Пристигнаха на коне без придружители само с едно товарно животно.
— Тогава лекарят или е безумно смел, или е много непредпазлив човек. Съчувствам на дамата заради толкова продължителното пътуване на кон. Съществуват и други възможности.
— И аз казах същото на лекаря, но той съвсем правилно ми отговори, че за съжаление отвратителната и отблъскваща болест е принудила поверената на грижите му жена да предприеме пътуването на кон далеч от всякакви хора.
— Срещу това наистина няма какво да се възрази. Кога се канят да тръгват оттук?
— Утре в ранни зори. И двамата бяха много изморени, набързо похапнаха и после ги отведоха в една от страничните постройки да спят. Конете им са подслонени в задния двор.
Тъй като пред къщата нямаше пейки, ние влязохме в стаята, където бързо ни поднесоха изобилна вечеря. Разбира се, фермерът, жена му и децата му трябваше да седнат при нас и докато се хранехме скоро се завърза такъв разговор, който обикновено хората наричат «приказки край лагерния огън». Вождът на осагите също седеше при нас, между мен и Винету и то вече като свободен човек, защото бяхме свалили всичките му ремъци. С благодарност, от която лъхаше гордост, той прие това като доказателство за доверието ни към него и аз бях убеден, че нямаше да ни даде повод да съжаляваме за тази наша стъпка, макар, разбира се, Тресков да не беше съгласен с нея.
Когато навън започна да се смрачава, запалиха голяма лампа, която осветяваше цялото обширно помещение. И както навсякъде топлата интимна светлина на газената лампа отваря устата и развързва езиците, тъй и тук нашият разговор ставаше все по-оживен и по-оживен. Разказваха се преживелици и случки, каквито и най-находчивият писател не би могъл да измисли, защото животът е и си остава творецът с най-богато въображение. Отново Дик Хамердал бе онзи, който със своя драстичен начин на изразяване ни караше да се смеем, въпреки че не бе в състояние да запълни една голяма празнина. А фермерът и близките му напразно се надяваха това да стане — искаше им се Винету да разкаже нещичко от бурния си живот, ала мълчаливият апач нямаше намерение да влиза в ролята на разказвач единствено за развлечение на околните. Той беше човек на делото. Наистина и Винету в най-висша степен притежаваше дарбата да говори, но той черпеше от този богат извор само когато необходимостта го повеляваше и ставаше въпрос да се постигне такова въздействие, каквото умееше да постига единствено той. В подобни случаи неговото разтърсващо, богато на образи слово можеше да се сравни с могъща тътнеща река, която помита всяка друга логика и накрая, винаги носеща благодат, изпълва очакващите я напоителни канали, за да прогони сушата и да превърне пустошта в цветуща плодородна земя.
Харбър също разказваше много увлекателно. Преди години се бе скитал надалеч из щатите, преживял твърде необикновени неща и най-сетне след дълго очакване щастието му се беше усмихнало, чрез една, както той допълни, честна спекулативна сделка. После се оказал достатъчно разумен да се откаже от авантюристичния начин на живот и на първо време решил да се засели нейде другаде. Преди две години окончателно се установил да живее край Саломън Ривър.
Онова, което ми хареса най-много у него, беше, че никога не бе губил ведрото си и твърдо упование в Бога. Също тъй ме радваше, че не споделя обичайното по тези земи становище за индианската раса. Приведе ни многобройни примери за червенокожи мъже, чийто характер и начин на живот могат да послужат като образец за който и да било бял. А когато въпреки всичко Тресков упорито възрази, че индианците не били способни да приемат цивилизацията и християнството, той се ядоса и му отправи следния много важен въпрос: