— Хм-м, ако наистина мислиш, че е великолепна, тогава ще се съглася с теб. Имаш предвид старата ми леля, нали?
— Дали ти е леля или не, е все едно, но ще приведем идеята ти в изпълнение. Още като малко дете Пит Холбърс останал без родители и бил отгледан и възпитан от някаква стара леля, от която обаче избягал, защото нейният начин на възпитание бил за него доста болезнен. Както всички вие ще признаете, мешърс, има чувства, от които човек не може да се отърве, още повече когато биват освежавани всекидневно с помощта на пръчка и шамари. Точно такива били болезнените чувства, от които Пит Холбърс се спасил с бягство, защото с младежкото си незнание той сметнал възпитателското изкуство на старата леля за по-нетърпимо, отколкото трябва към определени много чувствителни негови телесни части. Сега обаче му дойде акълът и разбра, че всъщност е трябвало да получи значително повече удари. Добрата леля се явява в съзнанието му вече не като дърта вещица, а като любвеобилна фея, която обработвала с пръчка телесата му, само за да направи щастлив човека в него. Това убеждение породи в сърцето му чувството на благодарност, а същевременно в главата му и мисълта да започне издирване и да разбере дали лелята е все още жива. Ако е умряла, вероятно са живи наследниците й, понеже освен племенника тя имала и собствени деца, които били възпитавани по същия начин и затова сега безспорно заслужават да станат щастливи хора. Искаме да им помогнем да се доберат до това щастие. Ако открием лелята, тя ще получи парите ни, моите също, защото нямам нужда от тях и е все едно дали тя е моя леля, или негова. Е, вече знаете, мешърс защо ни виждате тук на границата между Изтока и Запада. Искаме да потърсим добрата фея на Пит Холбърс и тъй като е невъзможно да се появим пред очите на подобно създание така, както се скитаме из дивите девствени гори, захвърлихме изпокърпените си легинси[13] и ловни дрехи и се сдобихме с това красиво зелено облекло, за да ни напомня за цвета на прерията и зеленеещите се горски гъсталаци.
— Ами ако не намерите лелята, сър? — попита Тресков.
— Тогава ще потърсим нейните деца и на тях ще дадем парите.
— Ами ако и те не са живи?
— Да не са живи? Глупости! Сигурно още живеят! Деца, които са възпитавани по такива принципи, са жилави и не умират толкоз лесно.
Тогава навярно носите парите си у вас?
— Йес.
— Но сигурно добре сте ги скътали, мистър Хамердал? Питам, защото знам, че по отношение на парите уестманите проявяват учудваща доверчивост и нехайство.
— Дали са доверчиви, или не, е все едно. Тъй добре сме ги скътали, че и за най-изпечения негодник е невъзможно да ги набара.
Той, както й Пит Холбърс, бе преметнал през рамо ремъка на светлозелена чанта, която потупа сега с длан и рече:
— Винаги ги носим със себе си. Парите ни са скрити тук в тези чанти и през нощта ги слагаме под главите си. Цялото си състояние сме превърнали в хубави сигурни чекове и бонове, издадени от «Грей енд Уд» в Литъл Рок. Всяка банка ще ни изплати пълната сума. Ето, виж, сега ще ти ги покажа!
Щом чух да споменава фирмата «Грей енд Уд» от Литъл Рок аз неволно си спомних за «генерала», който днес на касата на «Уолас и Сие» бе представил за изплащане чек от тази банка. Дик Хамердал разкопча чантата, бръкна вътре, извади кожен портфейл и го отвори с помощта на малко ключе.
— Тук са парите, мешърс — рече той, — значи двойно съхранявани, тъй че жив човек не може да се докопа до тях. Видите ли тези чекове…
Той замлъкна. Думите му замряха не на езика, ами още в самото гърло. Беше се наканил да извади чековете и да ги покаже. Отдалече видях, че държеше в ръка малко светло пакетче. По лицето му се бе изписал изразът на учудване, та дори на смайване.
— Какво е това? — попита той. — Нима след като вчера държах чековете в ръцете си съм ги загърнал после във вестник? Спомняш ли си нещо, Пит Холбърс?