Както винаги, когато стига до своята малка ниша на последния етаж, отдавна почистена от останките и праха, ала открита за дъжда и вятъра, той решава, че усилията са си стрували.
Сяда на любимия си каменен блок, оставя раницата и фенерчето си, заето му преди месеци от един моравек, и вади пакета с пресен хляб и старо сирене. И меха с вино. Вечерният бриз гъделичка брадата и дългата му коса. Той разсеяно отчупва парченца сирене и реже хляба с бойния си нож; наслаждава се на гледката и се освобождава от натрупаното през деня напрежение.
Гледката си я бива. Обхваща почти триста градуса — само стената отзад пречи кръгът да е пълен. Хокънбери вижда по-голямата част от града — погребалната клада на Парис само на няколко преки източно от кулата, сякаш почти точно под него при тая височина — и цялата градска стена, факлите и кладите, които тъкмо палят в момента, и ахейския лагер, който се точи на километри на север и юг по брега. Светлините на стотиците готварски огньове напомнят на Хокънбери за нещо, което веднъж е зървал от самолет, когато една нощ се спускаше над крайезерната магистрала Лейк Шор Драйв в Чикаго — подвижна огърлица от автомобилни фарове и безброй осветени жилищни блокове. Току-що завърналите се с Агамемнон петдесетина черни кораба едва се забелязват на фона на винотъмното море. Само няколко са изтеглени на пясъка. Агамемноновият лагер, съвсем пуст през последния месец и половина, тая вечер е огрян от огньове и оживен от движение.
На североизток последната пространствено-времева дупка, каквото и да представлява тя — през последните шест месеца хората просто наричат единствената останала Дупката — изрязва диск от троянското небе и свързва Илионското поле с океана на Марс. Кафявата малоазийска пръст води право към червения марсиански прах, без да ги разделя никаква пролука в земята. На Марс е малко по-рано вечерта и там се спуска червен здрач, очертаващ Дупката на по-тъмния фон на старото земно небе.
Мигат червено-зелените навигационни светлини на десетки моравекски стършели, патрулиращи над Дупката и града, кръжащи над морето и кръстосващи чак до далечните сенки на изток, които са залесените върхове на Ида.
Макар че слънцето току-що е залязло, рано в тая зимна вечер, заведенията по улиците на Троя са отворени. Последните търговци от пазарището край Приамовия дворец са свили чергилата си и откарват стоката си с каруци — Хокънбери чува скърцането на дървените колела въпреки вятъра и височината, — ала пълните с бардаци, гостилници, бани и пак бардаци съседни улички оживяват, гъмжащи от блъскащи се фигури и мъждукащи факли. Според троянския обичай всяко голямо градско кръстовище, както и всеки завой и ъгъл на широките градски стени, се осветяват с огромни бронзови мангали, в които през цялата нощ гори масло или дърва, и сега стражите палят последните. Хокънбери вижда тъмни силуети, които се натискат близо до огньовете, за да се стоплят.
С едно изключение. Парисовата погребална клада на главния илионски площад пламти по-ярко от всички други огньове в града, ала до нея стои, сякаш търсейки топлината й, само една тъмна фигура — Хектор, който високо стене, плаче и зове своите бойци, слуги и роби да хвърлят още дърва във виещите пламъци, докато той черпи вино с голяма чаша с две дръжки от златна купа и го излива на земята до огъня. Накрая пръстта толкова се напоява, че прилича на сълзяща кръв.
Хокънбери тъкмо свършва вечерята си, когато чува стъпки по витото стълбище.
Изведнъж сърцето му бясно се разтуптява и устата му пресъхва от страх. Някой все пак го е проследил — няма съмнение. Стъпките са прекалено леки — сякаш човекът, който се качва по стълбището, се опитва да се движи крадешком.
„Може пък да е някоя жена, дошла да търси плячка“ — мисли си Хокънбери, ала надеждата отлита още докато припламва — от стълбището се чува слабо металическо ехо, като от подрънкване на бронзови доспехи. Освен това той знае, че троянките могат да са по-опасни от повечето мъже, които е познавал в своя свят на XX и XXI век.
Хокънбери се изправя колкото може по-тихо, оставя меха, хляба и сиренето настрани, прибира ножа в канията, безшумно изтегля меча си и се отдръпва заднишком към единствената цяла стена. Вятърът се усилва и развява червеното му наметало; той скрива острието в гънките му.
„Телепортаторният ми медальон. — С лявата си ръка докосва малкото квантово телепортаторно устройство, което виси на гърдите му под туниката. — Защо си мислех, че не нося нищо ценно? Въпреки че вече не мога да го използвам, без боговете да ме засекат, той е уникален. Безценен“. Хокънбери вади фенерчето и го протяга напред, както някога се е прицелвал.