— Така изглежда.
— Що за сила…
— Божествена — отвръща Манмът.
— Но със сигурност не и тия олимпийски богове. Те са просто… просто…
— По-могъщи хуманоиди ли? — пита моравекът. — Да, и ние така смятаме. Тук действат други сили.
— Бог ли? — прошепва Хокънбери, който е отгледан в строго баптистко семейство в Индиана, преди да замени вярата за образованост.
— Е, възможно е, но в такъв случай Той живее на или около планетата Земя — отговаря Манмът. — В момента на изчезването на Агамемноновите жена и деца от Земята или от земна орбита се отдели огромно количество квантова енергия.
— Енергията е идвала от Земята, така ли? — повтаря Хокънбери и се озърта — гледа нощта, погребалната клада, оживяващия нощен град, далечните огньове на ахейците и още по-далечните звезди. — От тук ли?
— Не от тази Земя — казва моравекът. — От другата. От твоята. И изглежда, че ще ходим там.
В продължение на около минута сърцето на Хокънбери бие толкова бясно, че го е страх да не му призлее. После разбира, че Манмът не говори за неговата Земя — света на XXI век, представляващ полуизплували в паметта му късчета от живота му, преди боговете да го възкресят от стара ДНК, книги и Бог знае още какво, бавно завръщащия се в съзнанието му свят на Университета на Индиана, жена му, студентите му — а за синхронната с тераформирания Марс Земя почти три хиляди години след краткия, не особено щастлив живот на Томас Хокънбери.
Изнервен, той се изправя и започва да крачи из полуразрушения единайсети етаж на кулата — първо отива до срутената североизточна стена, после до вертикалната бездна на южната и западната. Сандалът му подритва камъче, което пропада на повече от трийсет метра и потъва в тъмните улици на Илион. Вятърът развява наметалото и дългата му прошарена коса. С разума си той от осем месеца знае, че оня Марс, който сега се вижда през Дупката, съществува в някаква бъдеща слънчева система със Земята и другите планети, но никога не е свързвал тоя елементарен факт с мисълта, че другата Земя наистина чака някъде там.
„Костите на жена ми почиват на оная Земя — мисли си Хокънбери и тъкмо преди от очите му да бликнат сълзи, едва не се засмива. — Мама му стара, та и моите кости са там“.
— Как ще отидете на оная Земя? — пита той и моментално разбира, че е задал глупав въпрос. Чувал е разказа за пътешествието на Манмът и неговия грамаден приятел Орфу до Марс от космоса на Юпитер с още неколцина моравеки, които загинали в първия сблъсък с боговете. „Те имат космически кораби, Хокънбуш“. Макар че се появяват като по вълшебство през квантовите дупки, в чието създаване е участвал Манмът, повечето моравекски и астровекски съдове са предназначени за космически пътешествия.
— Тъкмо с тази цел строим кораб на и близо до Фобос — тихо пояснява моравекът. — Този път няма да отидем сами. Нито невъоръжени.
Хокънбери не може да престане да крачи. Когато стига до ръба на разрушената площадка, изпитва желание да скочи — желание, което го изкушава още от малък, когато се качва нависоко. „Дали точно затова обичам да идвам тук? Замислям да скоча, така ли? Да се самоубия? — Съзнава, че е така. Съзнава, че през последните осем месеца е бил ужасно самотен. — А сега го няма даже Найтенхелзър — сигурно е изчезнал заедно с индианците, всмукан от космическата прахосмукачка, превърнала в спомен всички хора на света освен тия нещастни троянци и гърци“. Знае, че може да завърти телепортаторния медальон, който виси на гърдите му, и за нула време да се озове в Северна Америка, за да потърси стария си приятел в оная част от праисторическа Индиана, където го е оставил преди осем месеца. Но знае и че боговете могат да го проследят през пролуките на Планковото пространство. Затова от осем месеца не се е телепортирал.
Връща се при огъня и застава до дребния моравек.
— Защо ми го казваш, по дяволите?
— Каним те да дойдеш с нас — отвръща Манмът.
Хокънбери тежко сяда.
— Защо, за Бога? С какво мога да ви бъда полезен в такава експедиция?
Моравекът свива рамене почти по човешки и казва простичко:
— Ти си от онзи свят. Макар да не си от онова време. На другата Земя има хора, нали разбираш.
— Наистина ли? — Хокънбери чува колко смаяно и глупаво звучи собственият му глас. Изобщо не му е хрумвало да попита.
— Да. Не са много, повечето, изглежда, са еволюирали в някаква форма на постчовеци, които преди около хиляда и четиристотин години са напуснали планетата и са построили градовете си като орбитални пръстени, но нашите наблюдения предполагат, че са останали неколкостотин хиляди старостилни хора.