Хефест смъкна слузта и изолацията със зъби, оголи тънките златни жички, усука ги и ги свърза с малко метално кълбо, което извади от торбичките си. После пусна очната ябълка и пъстрите нерви в басейна, като остави сферата до себе си.
Басейнът веднага се изпълни с триизмерни образи. Звукът на вградените в стените и колоните наоколо пиезоелектрически микроусилватели обгърна тримата богове.
Картините от Илион бяха заснети от гледната точка на кучето — ниска: много голи колене и бронзови наколенници.
— Предпочитах старите ни кадри — измърмори Хера.
— Моравеките засичат и свалят всичките ни роботи, даже скапаните насекоми — поясни Хефест, като продължаваше да превърта напред погребалната процесия на Парис. — Имаме късмет, че…
— Тихо — заповяда Зевс. Думата отекна като гръм в стените. — Ето, това. Звук.
Тримата проследиха последните минути на погребалната церемония, включително убийството на Дионис от Хектор.
Зевсовият син погледна право в кучето сред навалицата и каза: „Изяж ме“.
— Можеш да го изключиш — каза Хера, когато Хектор хвърли факлата върху готовата клада.
— Не — възрази Зевс. — Да го догледаме.
След малко гръмовержецът скочи от трона си и тръгна към холобасейна със свъсени вежди, гневен поглед и свити юмруци.
— Как смее тоя смъртен Хектор да призовава Борей и Зефир да разпалят огъня, който ще изгори червата и ташаците на един бог!? КАК СМЕЕ!!!
Зевс изчезна и въздухът с грохот нахлу в дупката, образувана при телепортирането на грамадния бог.
Хера поклати глава.
— Той най-спокойно гледа ритуалното убийство на сина си Дионис, обаче изпада в ярост, когато Хектор се опитва да призове боговете на вятъра. Бащата на боговете дава фира, Хефесте.
Синът й изсумтя, нави проводника на очната ябълка и я прибра в една от кесийките си заедно с металната сфера. После напъха кучешката глава в по-голяма торба.
— Имаш ли повече нужда от мен тая сутрин, дъще на Кронос?
Тя кимна към разпорения кучешки труп.
— Отнеси го.
След като киселият й син си отиде, Хера докосна гърдите си и се телепортира от Голямата зала на боговете.
Никой не можеше да се телепортира в спалнята на Хера, даже самата тя. Много отдавна — ако нейната безсмъртна памет още й служеше, тъй като напоследък подозираха паметта на всеки — беше заповядала на своя син Хефест да обезопаси покоите й със своите майсторски умения: в стените пулсираха силови полета от квантов поток, подобни, но не еднакви със силовите полета, с които моравекските същества защитаваха Троя и ахейските лагери от божествени посегателства. Вратата на спалнята й бе от арматурен титан, подсилен с квантов поток, и беше достатъчно яка, за да задържи даже разярения Зевс. Хефест я бе поставил на здрави квантови стълбове. Заключваше се със секретно резе с телепатична парола, която Хера променяше ежедневно.
Тя отвори резето с мисъл и влезе, затвори плътната лъскава метална стена зад себе си и отиде в банята — събличаше в движение туниката и тънкото бельо.
Волооката Хера първо влезе във ваната, дълбока и пълнена от най-чистите извори в леда на Олимп, подгрявана от вътрешните двигатели на Хефест, които използваха енергия от недрата на стария вулкан. Изтърка с амброзия всички петънца или сенки на несъвършенство от сияйнобялата си кожа, после намаза вечно прелестното си и съблазнително тяло със зехтин и благоухайно масло. На Олимп се говореше, че ароматът на това масло, използвано единствено от Хера, не само възбужда страстта на всеки бог в Зевсовите зали, но и може да стигне до самата Земя във формата на благоуханен облак, който кара нищо неподозиращите смъртни мъже да губят ума си от непреодолим копнеж.
След това дъщерята на могъщия Кронос нагласи лъскавите си благоухайни къдрици около остроскулестото си лице и облече благоухайни одежди, ушити специално за нея от Атина, когато двете бяха приятелки, с други думи, много отдавна. Платът беше чудно гладък, с множество шарки и фигури, сред които изящна роза, втъкана от пръстите и вълшебния стан на Палада. Хера прихвана божествената материя на високата си гръд със златна фибула и я завърза — точно под гърдите си — с пояс, украсен със стотици пискюлчета.
Закачи на грижливо пробитите възглавнички на ушите си — едва надничащи като бели, плахи морски същества от тъмноухайните къдри — тройни обеци с форма на черници, чийто сребърен блясък се забиваше дълбоко във всяко мъжко сърце.
После се забули с нов воал от златна тъкан, която сияеше като слънце върху розовите й скули. Накрая обу фини сандали на белите си нозе и кръстоса златните ремъци на гладките си прасци.