— Трябва да я убиеш днес — рече по-големият и по-мъдър брат на Менелай. — Още тая сутрин.
— Тая сутрин ли? — Менелай облиза устни. Бяха сухи въпреки свинската мазнина.
— Тая сутрин — повтори предишният и бъдещ главнокомандващ на всички гръцки войски, събрани за обсадата на Троя. — След ден-два очертаващият се разрив между нашите хора и ония троянски псета ще е толкова цялостен, че страхливците пак ще затворят тъпите си Скейски порти.
Менелай погледна към града. Изгряващото зимно слънце обагряше стените в розово. Обзе го смут.
— Няма да ме пуснат вътре сам…
— Влез преоблечен — прекъсна го Агамемнон, отново отпи от чашата и се оригна. — Мисли така, както би разсъждавал Одисей… както би разсъждавала някоя лукава невестулка.
По свой начин горд не по-малко от брат си и който и да било друг ахейски герой, Менелай не беше убеден, че това сравнение му допада.
— Как да се преоблека?
Агамемнон посочи царската си шатра — алената коприна плющеше на вятъра.
— Там са лъвската кожа и шлемът, носени от Диомед, когато миналата година двамата с Одисей се опитаха да откраднат паладиона от Троя — рече той. — Тоя странен шлем ще скрие рижата ти коса и глиганските бивни ще скрият брадата ти — да не споменавам, че лъвската кожа ще скрие разкошните ти ахейски доспехи. Сънените стражи на портите ще те помислят за поредния си варварски съюзник и няма да те спрат. Ала върви бързо — преди стражата да се смени и да заключат портите за нас до края на обреченото съществувание на Илион.
Менелай обмисля предложението само няколко секунди. После се изправи, здраво стисна рамото на брат си и отиде в шатрата да се преоблече и въоръжи с още смъртоносни оръжия.
8.
Луната Фобос приличаше на грамадна набраздена прашна маслина, около която кръжаха ярки светлини. Манмът обясни на Хокънбери, че вдлъбнатината е гигантски кратер, наречен Стикни, и че светлините са моравекската база.
Полетът не мина без известен приток на адреналин за бившия схоластик. Бе виждал отблизо достатъчно много моравекски стършели и знаеше, че нито един от тях няма илюминатори, затова смяташе, че ще гледа в някой телевизионен монитор. Обаче беше подценил моравекската астероидна технология — защото според Манмът всички стършели бяха на астровеките. Хокънбери също предполагаше, че ще има ускорителни кресла или седалки като в космическите совалки от XX век, с дебели колани и закопчалки.
Нямаше седалки. Нямаше за какво да се хванат. Невидими силови полета обгърнаха Хокънбери и дребния моравек, сякаш седяха върху редкия въдух. От трите им страни и отдолу ги заобиколиха холограми или някакви триизмерни проекции, толкова истински, че нямаше усещане за прожектиране. Не само че седяха на невидими седалки, но и тия невидими седалки и техните тела висяха над три и половина километрова бездна, докато стършелът профучаваше през Дупката и набираше височина на юг от Монс Олимпус.
Хокънбери изкрещя.
— Гледката ли те смущава? — попита Манмът.
Хокънбери отново изкрещя.
Моравекът бързо докосна появилия се като по вълшебство холографски пулт и пропастта под тях се сви и потъна в металния под на корпуса като обикновен широкоекранен телевизор. Панорамата наоколо продължи да се разгръща, докато прелитаха покрай обгърнатия в силово поле връх на Монс Олимпус — към тях се стрелкаха лазери или енергийни копия и се пръскаха в енергийното поле на стършела, — после синьото марсианско небе порозовя, почерня и стършелът се издигна над атмосферата, въпреки че огромният лимб на Марс сякаш се въртеше, докато не изпълни виртуалните илюминатори.
— Така е по-добре — изпъшка Хокънбери; размахваше ръце в опит да се хване за нещо. Седалката от силово поле не спираше движенията му, ала не го и освобождаваше. — Боже Господи — изохка той, когато корабът се завъртя на сто и осемдесет градуса и запали двигателите си. Фобос внезапно се появи почти точно над тях.
Нямаше нито звук. Нито шепот.
— Съжалявам — каза Манмът. — Трябваше да те предупредя. В момента през задния илюминатор се вижда Фобос. Той е по-малката от двете луни на Марс, горе-долу тринайсет километра… макар че, както сам виждаш, формата му в никакъв случай не е сферична.
— Прилича на картоф, одраскан от котка — успя да каже Хокънбери. Луната се приближаваше към тях адски бързо. — Или на великанска маслина.
— На маслина, да — съгласи се моравекът. — Заради кратера в отсамния край. Казва се Стикни — на името на жената на Ейсаф Хол, Анджелин Стикни.