— Какво има? — попита Манмът схоластика на английски. Вместо да отговори на същия език, Хокънбери скандира:
— Не ме карай да свалям латински — отвърна Манмът и кимна към грамадните коне, които спряха на няма и пет метра от тях, като вдигнаха облак прах, който обгърна ахейските вождове.
— Направо страхотно — саркастично подхвърли дребният моравек. — Обаче латинският… това не е от Омир, нали?
— От Вергилий — прошепна Хокънбери във внезапно спусналата се тишина, в която прозвуча оглушаващо високо риене на конско копито. — Някак си сме се озовали в „Енеида“.
— Направо страхотно — повтори Манмът.
„Астровекските техници почти са натоварили и след пет минути или още по-скоро ще са готови да излетят от Земята — излъчи Орфу. — Трябва да знаеш и още нещо. Ускоряваме изстрелването на «Кралица Маб».“
„За кога е пренасрочен полетът? — Почти изцяло органичното сърце на Манмът се сви. — Обещахме на Хокънбери четирийсет и осем часа, за да реши и да се опита да уговори Одисей да дойде с нас“.
„Ами, сега има по-малко от час — съобщи йонийският му приятел. — Четирийсетина минути, ако успеем да натоварим тези проклети астровеки и да складираме оръжието им. Ще трябва или да се върнете тук дотогава, или да останете там“.
„Ами «Смуглата дама»?“ — попита Манмът, загрижен за подводницата си. Изобщо не беше правил последни проверки на многобройните корабни системи.
„В момента я товарят в трюма — излъчи Орфу от «Маб». — Усещам тропането. Ще направиш проверките, когато излетим. Не си губи времето там, приятелю“. Тесният лъч изсъска и йониецът се изключи.
Хокънбери — стоеше точно зад първата редица — видя, че конете на амазонките са огромни… колкото першерони или оная порода, будвайзер. Бяха тринайсет и Вергилий, Бог да го благослови, имаше право — доспехите им оставяха левите им гърди открити. Това действаше… разсейващо.
Ахил направи три крачки пред другите мъже и спря толкова близо до жребеца на русокосата амазонка, че можеше да го погали по муцуната. Ала не го направи.
— Какво искаш, жено? — попита той. Гласът му звучеше меко за толкова едър и мускулест мъж.
— Аз съм Пентезилея, щерка на бога на войната Арес и амазонската царица Отрера — представи се хубавицата от висотата на бронирания си кон. — И искам смъртта ти, Ахиле, сине Пелеев.
Ахил отметна глава и се засмя — спокоен, отпуснат смях, и тъкмо затова още по-вледеняващ.
— Кажи ми, жено, как събра смелост да предизвикаш нас, най-могъщите герои на тая епоха, воини, обсадили самия Олимп? — меко попита той. — Повечето водим произхода си от рода на самия Кронид, господаря Зевс. Наистина ли искаш да се биеш с нас?
— Другите могат да си идат, ако им е мил животът — извика в отговор Пентезилея със също толкова спокоен, ала по-висок глас. — Няма защо да се бия с Аякс Теламонов, нито със сина Тидеев, сина Девкалионов, сина Лаертов и другите, които са се събрали тук. Само с теб, сине Пелеев.
Изброените мъже — Големия Аякс, Диомед, Идоменей и Одисей — се сепнаха за миг, погледнаха Ахил и едновременно избухнаха в смях. Другите ахейци последваха примера им. Петдесетина аргивски бойци вече се приближаваха зад тях, сред тях беше и астровекът Меп Аху.
Незабелязано от Хокънбери, скритата под черен визьор глава на Манмът плавно се завъртя. Бившият схоластик нямаше представа, че главният центурион съобщава по теснолъчевия канал на по-дребния моравек за предстоящия колапс на брана-дупката.
— Ти оскърби боговете със смехотворното си нападение срещу техния дом — викна Пентезилея. Високият й глас се чуваше на стотици метри. — Ти озлочести мирните троянци с неуспешната си атака срещу техния дом. Ала днес ще умреш, женоубиецо Ахиле. Приготви се за битка.
— Божичко — каза на английски Манмът.
— Боже Господи — промълви Хокънбери.
Тринайсетте жени закрещяха на своя амазонски език, пришпориха бойните си коне, великанските жребци препуснаха напред и изведнъж въздухът се изпълни с копия, стрели и дрънчене на бронзови върхове в доспехи и припряно вдигнати щитове.
20.
По крайбрежието на северното марсианско море, наричано от обитателите на Монс Олимпус Северен океан или море Тетида, зелените човечета, известни като „зеки“, са издигнали над единайсет хиляди грамадни каменни глави. Всяка глава е висока двайсет метра. Главите са еднакви — всяка изобразява старец със свиреп орлов нос, тънки устни, високо чело, смръщени вежди, плешиво теме, решителна брадичка и дълга коса, спускаща се над ушите му. Камъкът идва от кариери, изсечени в скалите на геологическия гювеч, известен като лабиринта Ноктис, в най-западния край на дългото четири хиляди и двеста километра вътрешно море, изпълващо цепнатината Валес Маринерис. Зелените човечета товарят каменните блокове от каменоломните при лабиринта Ноктис на шлепове и ги превозват през Валес Маринерис, а после стотици зелени човечета ги разтоварват и извайват главата на място, както си лежи на пясъка. Когато остане само косата отзад, зеките претъркулват всяка глава при предварително подготвена каменна основа — понякога се налага да я издигат по скали или да я пренасят през блата и мочурища, — след което я изправят с помощта на система от скрипци, въжета и насипи от пясък. Поставят каменна ос от шията в ниша в основата и накрая десетина зелени човечета доиздялват къдравата коса, а останалите малки същества продължават работата по следващата глава.