Всички тези еднакви лица гледат към морето.
Първата глава е издигната преди близо един и половина земен век в подножието на Монс Олимпус, където плискат вълните на Тетида, и оттогава зелените човечета поставят по една глава на всеки километър — все по на изток по грамадния гъбовиден полуостров, наричан Темпе Тера, и обратно на юг в устието на Касеи Валес, на югоизток покрай блатата на Луне Планум, от двете страни на огромното устие и море в морето Хризе Планиция, по скалистите брегове на широкото устие на Валес Маринерис и накрая, едва през последните осем месеца, на североизток покрай стръмните скали на Арабия Тера към най-северните архипелази Деутеронилус и Патронилус Мензе.
Но тоя ден всякаква работа по главите е спряла и над стоте фелуки са откарали зелените човечета — еднометрови фотосинтезиращи хоминиди с прозрачна плът, без уста и уши и с въгленовочерни очи — на двеста километра от Монс Олимпус, на широкия плаж на Темпе Тера. Оттам далеч в морето на запад се вижда островният вулкан Алба Патера и над хоризонта на югозапад се извисява невероятният масив на Олимп.
Каменните глави обикалят стръмната скала на няколкостотин метра от водата, но плажът е широк и равен и всичките седем хиляди триста и три човечета са се събрали тъкмо там, в плътна зелена маса по пясъка, освен един празен полукръг с радиус петдесет и един метра. Няколко марсиански часа зелените човечета стоят безмълвни и неподвижни, вперили мастиленочерните си очички в голия пясък. Съвсем ниските вълни на Тетида леко поклащат фелуките и шлеповете. Единственият шум е на вятъра, който духа от запад, сегиз-тогиз вдига пясък и брули прозрачната зелена кожа или тихичко свири сред ниския прещип под скалите.
Изведнъж въздухът замирисва на озон — въпреки че зеките нямат носове да усетят миризмата — и над плажа избухват гръмотевици. Макар че нямат уши, зелените човечета ги долавят с невероятно чувствителната си кожа.
На два метра над плажа внезапно се появява червен триизмерен ромбоид, широк петнайсетина метра. Той се разширява, ала после се прищипва в средата и заприличва на два червени конични бонбона. При върховете им се оформя мъничка сфера, нарастваща до зелен триизмерен овал, който сякаш поглъща първоначалния червен ромбоид. Овалът и ромбоидът започват да се въртят в противоположни посоки и на сто метра във въздуха полита пясъчен стълб.
Зелените човечета стоят и безстрастно наблюдават усилващата се буря.
Триизмерният овал и ромбоид образуват сфера, после във въздуха се появява кръг с диаметър десет метра и сякаш потъва в пясъка, докато брана-дупката отрязва къс от пространство и време. Тъй като е новородена, защитната й повърхност все още се вижда: венчелистчета и пластове от единайсетизмерна енергия, предпазващи пясъка, въздуха, Марс и вселената от това съзнателно израждане на пространственовремевата тъкан.
От дупката излиза пуфтяща парна дрошка. Невидими жироскопи балансират масата от метал и дърво върху единственото й гумено колело. Колата напуска Дупката и спира точно в центъра на пространството, оставено свободно от зеките. Отваря се красиво резбована врата и се спуска дървена стълбичка — разгъва се като сложно проектиран пъзел.
Отвътре се появяват четири войникса — двуметрови широкоплещести метални двуноги, без шия и с глави, които приличат на издатина върху тялото — и с помощта на манипулаторните си ръце, а не на режещите си длани, започват да сглобяват сложен апарат със сребърни пипала, завършващи с малки параболични прожектори. Когато приключват, се отдръпват към стихналата парна машина и замръзват неподвижно.