Появява се човек или проекция и привидно се материализира на пясъка между пипалата-жици на проектора — старец в сини одежди, покрити с чудно извезани астрономически изображения. Носи дълга тояга, на която се подпира. Обутите му в златни пантофи крака са достатъчно плътни и трептящото му тяло е достатъчно тежко, за да оставя стъпки по пясъка. Лицето му е същото като на статуите.
Магът стига до кристалнобистрото море и зачаква.
Скоро морето се раздвижва и точно зад линията на случайните вълнички от водата се издига нещо огромно. То бавно изплува, по-скоро като остров от морето, отколкото като органично същество — кит, делфин, морски змей или бог. От гънките и отворите му се стича вода. То се приближава към брега и зеките отстъпват назад и настрани, за да му направят място.
По форма и цвят нещото най-много прилича на великански мозък. Тъканта е розова — като жив човешки мозък — и гънките му най-много напомнят на максимално нагънатата мозъчна повърхност, но приликата свършва дотам, тъй като съществото има множество чифтове сиви очи, разположени в гънките между розовата тъкан и безбройните ръце: ръчички с различен брой пръсти, излизащи от гънките и размахващи се като морска анемона под действието на студени течения, по-големи длани на по-дълги стволове от двете страни на различно разположените очи и — както става все по-ясно, когато голямото колкото къща създание изплува от водата и се затътря по пясъка — множество двойки грамадни ръце отдолу и отстрани, с които се придвижва, всяка бяла като личинка или мъртвешки сива, голяма колкото туловище на кон.
„Какво си направил с любимия ми поклонник?“ — беззвучно пита многоръкият.
— Пак вилнее на воля в света, колкото и да ми е мъчно да го кажа — въздъхва старецът.
„На кой свят? Те са толкова много“.
— На Земята.
„На коя Земя? Те са толкова много“.
— На моята Земя — отвръща магът. — Истинската.
Мозъкът с ръце издава звук през дупките и отворите в гънките си, слузест звук като на кит, вдишващ морска вода. „Къде е моята жрица, Просперо? Къде е детето ми?“
— Кое дете? — пита старецът. — Своята свиньогарванова курва с кръжила сини около очите ли дириш, оная злоба, или палето петнисто, с което тя окучи се на тоя бряг на моя свят?
Магът използва латинските дума „sus“ за „свиня“ и „corax“ за „гарван“: очевидно изпитваше удоволствие от игрословицата, също както и от „окучи“.
„Сикоракса и Калибан. Къде са?“
— Кучката я няма. Гущерчето е на свобода.
„Моят Калибан е избягал от скалата, на която през тия дълги векове го държеше в плен ти, така ли?“
— Нима не го казах току-що? Трябва да размениш някои от излишните си очи за уши.
„Успял ли е вече да изяде всичките ти жалки смъртни на тоя свят?“
— Не всички. Все още. — Магът посочва с тоягата си към каменните версии на собственото си лице, които гледат от скалата зад него. — Обичаш ли да те наблюдават, Многоръки?
Мозъкът отново изхвърля солена вода и слуз. „Ще оставя зелените човечета да поработят още и ще пратя цунами да ги издави до крак и в същото време да събори твоите жалки каменни шпиони“.
— Защо не го сториш сега?
„Знаеш, че мога“. Беззвучният глас някак си изразява изсумтяване.
— Знам, че можеш, зло същество — отвръща Просперо. — Но ако удавиш тоя народ, ще извършиш по-голямо престъпление от много други твои злодеяния. Зеките са самото състрадание, олицетворение на предаността, непроменени от предишно състояние, както стори ти с тукашните богове по чудовищната си прищявка, а истински същества, които са мои. Аз ги преобразих.
„Дори само затова ще ми е още по-приятно да ги избия. Каква полза от тия неми хлорофилни нищожества? Те са като амбулаторни бегонии“.
— Те нямат глас, ала съвсем не са неми — възразява старият маг. — Общуват помежду си чрез генетично изменени пакети от данни, предавани между клетките при допир. Когато се налага да контактуват с някой извън своя род, един от тях доброволно предлага сърцето си за допир и умира като индивид, но всички други го поглъщат и така продължава да живее. Това е прекрасно.
„«Manesque exire sepulcris»5 — мисли-изсъсква многоръкият Сетебос. — Ти просто призоваваш мъртъвците от гробовете им. Играеш играта на Медея“.
Без предупреждение Сетебос се завърта на стъпалните си ръце и изстрелва змиеподобен ствол с по-малка длан от мозъчните си гънки на цели двайсет метра. Сивкавият юмрук се забива в едно зелено човече, застанало на самия бряг, прониква в гърдите му, стиска плаващото му зелено сърце и го изтръгва. Тялото на зека се строполява безжизнено на пясъка и всичките му вътрешни течности изтичат. Друго ЗЧ моментално коленичи, за да погълне каквото може от клетъчната същност на мъртвия си събрат.