Сетебос прибира ръката си, изстисква сърцето до суха люспа, както се изцежда течност от гъба, и го захвърля. „Сърцето му беше празно и нямо като главата му. Там нямаше никакво послание“.
— Не и за теб — съгласява се Просперо. — Ала сега тъжното послание за мен е да не говоря толкова откровено на враговете си. Винаги страдат други.
„Другите са създадени да страдат. Тъкмо затова ги създадохме с теб“.
— Да, с тая цел ние имаме ключовете на струните им, скоро настроени тъй, че да свирят по вкуса ни. Но твоите създания са противни на всички, Сетебос, особено Калибан. Твоето чудовищно изчадие е като зъл бръшлян, който изпи мъзгата на княжия ми ствол.
„И тъкмо това е роден да върши“.
— Роден ли? — тихо се засмива Просперо. — Твоето уродливо копеле се пръкна сред всички магьоснически гадории на истинска вещерска блудница — крастави жаби, прилепи, мухи, свини, които някога са били хора — и твоето гущерче щеше да превърне в кочина собствената ми Земя, ако не бях взел това предателско същество, не го бях научил да говори, не го бях подслонил в собствената си килия, не го бях използвал с човечна грижа и не му бях дал всички човешки достойнства… каквато и полза да имаше за мен, за света или за самия лъжлив роб.
„Всички човешки достойнства — изсумтява Сетебос, прави няколко крачки напред на грамадните си длани и сянката му пада върху стареца. — Аз го научих на власт. Научих го на болка“.
— Когато, подобно на твоя отвратителен род, той забрави своите мисли, а като звяр ръмжеше и квичеше, аз по заслуга въдворих го на скалата, където лично му правех компания.
„Ти заточи Калибан на оная орбитална скала и прати там една от своите холограми, за да можеш да го дразниш и измъчваш векове наред, лъжливи маго“.
— Да го измъчвам ли? Не. Ала когато беше непослушен, аз… противното земноводно с… изпълвах костите му с болка и го карах да реве, та другите зверове на оня орбитален остров да треперят от ужас. И пак ще го направя, когато го заловя.
„Много късно — изсумтява Сетебос. Всичките му немигащи очи се насочват към стареца в сините одежди. Пръстите му помръдват като водорасли. — Сам каза, че моят син, от когото съм много доволен, е на свобода на твоя свят. Знаех го естествено. И скоро ще ида там при него. Заедно с хилядите малки калибани, които ти беше толкова любезен да сътвориш, когато още живееше при постчовеците и смяташе оня обречен свят за чудесен, баща и син-внук скоро ще превърнат твоето зелено кълбо в по-приятно местенце“.
— Искаш да кажеш в тресавище — отвръща Просперо. — Зловонно, пълно с отвратителни същества, всички форми на мрак и каквито язви и зарази от гнилочи, мочури и блата изсмуква слънцето, които се полепват по този Просперо.
„Да“. Грамадното мозъкоподобно създание започва да танцува на дългите си пръсти-крака, олюлява се, сякаш под звуците на безшумна музика или приятни нему крясъци.
— Тогава Просперо не бива да пада — прошепва старецът. — Не бива да пада.
„Няма начин, магьоснико. Ти си само сянка на слух за намек за ноосфера — олицетворение на безвременен, бездушен пулс на безполезна информация, безсмислено мънкане на народ, отдавна затъващ в старческо слабоумие и упадък, киберпръдня, отнесена от вятъра. Ще паднеш, както и твоята безполезна биокурва Ариел“.
Просперо вдига тоягата си, сякаш за да удари чудовището. После я отпуска и се подпира на нея, като че ли изведнъж изгубил всичките си сили.
— Ариел все още е нашата добра и вярна земна прислужница. Тя никога няма да служи на теб, на твоя чудовищен син или на твоята синеока вещица.
„Ще ни послужи със смъртта си“.
— Ариел е самата Земя, чудовище — прошепва магът. — Милата ми тя придоби пълно съзнание и се разви от ноосферата, преплитайки се със самоосъзнатата биосфера. Нима ще убиеш цял свят, за да утолиш яростта и суетата си?
„О, да“.
Сетебос се хвърля напред на гигантските си пръсти, хваща стареца в пет ръце и го вдига към две от очите си. „Къде е Сикоракса?“
— Гние.
„Цирцея е мъртва?! Дъщерята и наложницата на Сетебос не може да умре“.
— Гние.
„Къде? Как?“
— Злост и старост бяха я свили на колело и аз й придадох форма на риба, която сега гние от главата надолу.