Най-неочаквано отвсякъде изникват хотели „Ар Деко“!
Ако Париж е новата въздигаща музика, то Маями е новият Еминем.
Ако Манчестер е новият Сохо, Маями е новият Манхатън.
Ако Ийстборн последваше примера на Иън Шрейгър и Стела Макартни и напъхаше всичките си жители в гигантски солариум…
Боже мой. Не можеше да продължава така. Това бяха пълни глупости. Не значеха нищо. Трябваше да открие истинска история.
В южния край на ивицата имаше големи жилищни блокове, а зад тях, гордо блеснал, се виждаше огромен презокеански кораб. Сигурно беше наближила пристанището. Затича се по улицата, районът ставаше все по-грозен и сиромашки, докато стигна до водата в Южния парк, където пристаните за тежкотонажни кораби се простираха под прозорците на апартаментите. Корабът се движеше бързо, обемистата му задна част изчезваше към доковете — беше голям, но не беше „През океани“. Надникна към хоризонта отвъд него и видя небостъргачите в центъра на Маями, извитите мостове на магистралите, пресичащи се във всички посоки над големи водни пространства, крановете, обозначаващи доковете. Започна да тича към тях, но се оказаха по-далеч, отколкото изглеждаха, продължаваше да мисли, че ще стигне всеки момент, глупаво беше да се връща сега.
Беше спряла в края на един мост за коли, опитваше се да си оправи дишането и да отлепи мокър кичур коса от челото си, когато внезапно осъзна, че онова, което беше сметнала за сграда с офиси зад кораба, всъщност беше „През океани“. Тук, в пристанището, той превръщаше в джуджета всички кораби наоколо, правеше ги да приличат на играчки или макети. Беше монолитен. Изглеждаше прекалено голям, за да е безопасен, сякаш можеше всеки момент да се преобърне.
Отсреща върху тясна тревна площ се беше събрала групичка хора, а до тях имаше няколко таксита. Оливия тръгна нататък. Преброи палубите — бяха петнайсет, виждаха се редиците от люкове, а над тях — ред подир ред балкони. На бели маси и столове седяха хора и закусваха. Загледа се в групата. Някои очевидно бяха пътници, снимаха се с „През океани“ зад гърба им, облечени в чудноватите крещящи дрехи, които сякаш бяха неразделна част от живота на презокеански кораб. Оливия се усмихна при вида на жена с ярко-оранжево лице и много червено червило, което не съвпадаше с устните й, облечена с мъничък бял вълнен жакет с еполети и капитанска шапка, със смутен съпруг в пастелни тонове и детски корабни принадлежности в ръка, която позираше, докато един шофьор на такси ги снимаше.
— Извинявай, мило.
Диалектът беше от северна Англия. Обърна се и видя възрастна двойка, дамата с тъмночервена коса беше облечена с елегантна зелена рокля и носеше кремава чанта и подходящи кремави обувки. Кремавите обувки накараха Оливия да се сети за ваканциите в Борнмът. Мъжът, съвсем малко по-висок от жената и доста едър, носеше през ръка сакото й. Начинът, по който собственически заглаждаше гънките по него, сякаш беше горд, че я отменя, беше много мил.
— Имаш ли нещо против да ни снимаш пред кораба? — Жената й подаде фотоапарат за еднократна употреба. Оливия се усмихна.
— Откъде сте?
— От Лийдс, мило. Съвсем близо до Лийдс.
— А аз съм от Уърксоп — обясни Оливия и взе апарата.
— Ей, моме — смъмри я старецът. — Изглеждаш запъхтяна. Да не си тичала? Не искаш ли да поизчакаш, за да си поемеш дъх?
— Не, добре съм. Приближете се — каза Оливия, като надникна в апарата. — Не, не, стойте, аз ще трябва да се отдалеча, за да го хвана целия.
— Не се притеснявай, мило. Достатъчно е да хванеш само част. Ние си знаем какво е, нали, Едуард?
Жената бе очарователна смес от елегантна външност и тежък йоркширски диалект.
Оливия щракна с апарата, загледана в сияещата двойка през обектива. Изведнъж се почувства сякаш всичко страшно и лошо в живота е изчезнало, а тя се намира в Уютния свят на дядо и баба, пълен с тенекиени кутии с бисквити и плетени покривчици. За свой ужас усети, че очите и се навлажняват.
— Готово. Спомен от Маями — заговори тя малко прекалено бодро и им подаде апарата.
Жената се засмя.
— Това бягане. Само като те гледам и се чувствам претрепала. Искаш ли бонбонче против кашлица?
Започна да рови в чантата си.
— Е, мило — попита старецът, — какво дириш тъй далеч от Уърксоп?
— Журналистка съм — обясни Оливия. — Опитвам се да убедя списанието, за което работя, да се съгласи да напиша нещо за „През океани“.
— Хубаво, хубаво. Журналистка. Добра работа.
— Ние можем да ти разкажем най-различни истории за кораба, мило.
— Там ли живеете?
— Да! — гордо откликна мъжът.