— От Англия.
— Англия? Това Лондон ли беше? — попита Кимбърли. — Искам да ида в Лондон.
— Късметлийки сте, че живеете тук.
— Ние не живеем в Маями, само гостуваме. От Л.А. сме. Е, не точно от Л.А.
— Моето семейство е отчасти италианско, отчасти румънско и отчасти чероки — обясни Кимбърли.
— Оливия — представи се тя и се ръкува, чувствайки се ужасно старомодна англичанка. — Значи сте само на посещение? Работите ли тук?
— Не — небрежно отвърна Кимбърли и дръпна джинсите си нагоре. — Пиер просто ни изпрати самолета да дойдем за промоцията.
— Колко мило. Страхотен е, нали?
— Да. Ти актриса ли си? — подозрително попита Кимбърли. — От Париж ли го познаваш?
— Не мога да играя дори за да спася живота си. Запознахме се снощи. Аз съм журналистка.
— О. Боже. Мой. От кое списание?
— От „Елан“.
— „Елан“? Британският „Елан“, нали? Трябва да дойдеш в Л.А. Обади ни се. Може да ни направиш профил за пресата.
— Добре — рече тя и извади тефтерчето от чантата си, като се помъчи да скрие несесера за оцеляване. — Как е телефонът ви?
Двете момичета се спогледаха.
— Всъщност в момента се местим — рече Деми.
— Но можеш да ни откриеш чрез Мелиса, дето се занимава с рекламата на Пиер.
— Можеш да ни потърсиш и на работата ни в „Хилтън“.
Кимбърли зверски изгледа Деми.
— Работим там временно — нервно обясни тя, — за да имаме някакво занимание между прослушванията и репетициите.
— Разбира се. В кой „Хилтън“?
— В „Бевърли Хилтън“ — заобяснява Деми. — На Санта Моника и Уилшир. Където раздават Златните глобуси. По време на Глобусите аз отговарям за дамската тоалетна. Страхотна е — четири стола за гримиране, какви ли не парфюми. Всички големи звезди идват да си оправят лицето — Никол Кидман, Кортни Кокс, Дженифър Конъли, трябва да ги видиш отблизо.
„О, за Бога. Как го измислих тоя Осама бин Ферамо? Та той бил най-обикновен плейбой…“
— Брей. И как е Никол Кидман? — попита Оливия.
— Нямаш представа — отвърна Деми с ръка на сърцето.
— Но всъщност — наклони се заговорнически към тях Кимбърли — ние ще играем главни роли във филма, който продуцира Пиер. Чувала ли си за онзи…
„…при това циничен плейбой, който се подиграва с мечтите на невинни малки кандидат-звездички.“
— Госпожици, мога ли да ви прекъсна?
Оливия се обърна. Към тях се беше присъединил дребен мургав мъж, чиито черни косми на гърдите си пробиваха път изпод жълтото поло. Тези косми, също като косата на главата му, бяха много ситно накъдрени като окосмяване по гениталиите. Миришеше на гадно сладникав парфюм. Протегна ръка и огледа гърдите й.
— Здрасти, бебчо. Алфонсо Перес. А ти си…
— Здрасти, шишко. Оливия Джаулс — отвърна тя и огледа чатала му. — Запознах се с Пиер снощи на промоцията на Деворей.
— А, да. И ти ли си актриса? Може да ти намерим някоя роля.
Говореше с тежък акцент, като заваляше „р“-то.
— Не, благодаря. Ако трябваше да си изкарвам хляба с игра, досега да съм умряла от глад.
— Колко смешно — обади се Кимбърли. Защо американците винаги казваха „Колко смешно“? Казваха го вместо да се засмеят, сякаш смешността беше нещо за наблюдаване отдалеч, без да можеш да участваш.
— Тъй ли, госпожице Джаулс? Не желаете ли да бъдете актриса?
Беше гласът на Ферамо, който незнайно как се бе присъединил към тях, без никой да го забележи.
Деми и Кимбърли едновременно поеха дъх. Загледаха го с моментално полуотворени издути устенца. Краката на Пиер Ферамо бяха обгърнати в добре изгладени джинси. Раменете му изглеждаха широки под бледосивия кашмирен пуловер. Оливия се насили да диша нормално и се вгледа в тъмните, пронизващи очи. Той въпросително вдигна вежди.
— Опитах се веднъж да играя. Дадоха ми някакви ролички в комедийно ревю. Но ми ги иззеха една по една, с изключение на госпожица Гайдид, глухонямата камериерка.
Кандидат-звездичките и мазният дребосък я гледаха онемели.
Ферамо показа искрица веселост.
— Ще ни извините ли? — обърна се той към групата, взе я за ръка и започна да я отвежда нанякъде.
Докато кандидатките я гледаха мрачно, Оливия трябваше да се пребори с низките чувства на самодоволство и богоизбраност, които дълбоко не одобряваше независимо от обстоятелствата. „Разделяй и владей“, улови се, че мисли тя. Ферамо разделяше кокошките в курника си, за да може да го владее.
Един сервитьор бързаше към тях с шампанско.
— О, не, благодаря — бързо изрече Оливия, когато Ферамо й подаде чашата с високо столче.
— Трябва да го опитате — промърмори той. — Френско е. От най-доброто.