— Анджелин актриса ли е? — попита тя шофьора.
— Анджелин? Не. — Той се засмя. — Тя просто плаща за тези плакати, а после се явява лично по празненства и тям подобни. Прави го от години.
„Пиер сигурно ненавижда това място“, помисли си тя. С приближаването на сивозеления хълм в здрача започнаха да мигат светлинки. Минаха покрай Медицинския център „Сидърс-Синай“ със звездата на Давид, издигната отстрани.
„Знам какво прави тук — внезапно съобрази тя. — Тая работа с кандидат-звездите е пълна глупост. Ще ударят Лос Анджелис.“
В ума й започнаха да се вихрят познатите преувеличения: ракети, изстреляни от покрива на кучешкия парк в каньона Ръниън, падащи върху административните сгради на Студиата на „Фокс“, камикадзета, препасани с бомби на финала на „Американски идол“, торпеда, пуснати в канализацията. Усети, че я сърбят ръцете да се обади в CNN и едностранно да обяви висша степен на тревога. „Той е хубав и е секси, но планира да ни вдигне във въздуха. Пиер Ферамо…“
Табелата за хотел „Стандарт“ на булевард Сънсет беше обърната наопаки в знак на чалната обреченост. Хотелът, навремето старчески дом, наскоро беше превърнат в храм на холивудския ретро шик. Контрастът с бившата му клиентела беше драматичен. Оливия рядко бе виждала толкова много красиви млади хора на едно място да говорят по мобилните си телефони. Имаше момичета с камуфлажни панталони и горнища на бикини, момичета в прилепнали роклички, момичета с толкова ниско изрязани джинси, че коланите им бяха пет сантиметра под талията, момчета с бръснати глави и кози брадички, момчета с тесни джинси, които показваха всичко, с което разполагаха, момчета с торбести джинси, увиснали като потури до коленете. Имаше пластмасови столове, подобни на мъниста без верижка. Козяци украсяваха пода, стените и тавана. Един Ди Джей до басейна стържеше по грамофонна плоча. Върху стената зад рецепцията момиче, облечено само с бяло памучно бельо, четеше книга в стъклена кабина. Всичко това накара Оливия да се почувства седемдесетгодишна затлъстяла научна работничка, която всеки момент ще бъде помолена да се премести в съседния хотел.
Момичето на рецепцията й връчи послание от Мелиса, която я поздравяваше с добре дошла в Л.А. и й съобщаваше, че пробните снимки започват сутринта и ще намери лесно екипа на бара или във фоайето. Пиколото пак настоя да я придружи до стаята й, въпреки липсата на багаж. Главата му й заприлича на детска магнитна тетрадка по рисуване, в която по желание можеш да добавяш бради и мустаци с помощта на метален пълнеж. Момчето, или по-точно мъжът, имаше боядисана черна коса, козя брадичка, дълги бакенбарди и тесни очила в черни рамки. Изглеждаше нелепо. Ризата му беше разкопчана почти до пъпа и разкриваше гръден кош, достоен за екшън-герой.
Той отвори вратата към стаята. Вътре имаше ниско легло, баня с оранжеви плочки, яркосин под и сребърна възглавница на пода. „Може би не трябва да боядисвам апартамента си в бяло — помисли Оливия. — Може би трябва да го оформя по-скоро в стила на седемдесетте години с множество цветове и пластмасова шушулка, увиснала от…“
— Харесва ли ви стаята? — попита пиколото.
— Все едно съм на снимачната площадка на „Барбарела“ — промърмори тя.
— Това е било преди да се родя — отбеляза той.
Нахал. Определено беше над трийсетте. Имаше интелигентни яркосини очи, които някак не се връзваха с лицевото му окосмяване и това го превръщаше в жертва на модата. Вдигна сака й на леглото, като че ли беше хартиен плик. Тялото му също не се връзваше с лицевото окосмяване. Но пък това беше Л.А.: пиколо-тире-актьор-тире-културист-тире-умник.
— Така — рече той и отвори прозореца с еднопосочни стъкла, сякаш беше мрежесто перде.
Блъсна ги вълна от шум. Около басейна под тях с пълна сила се вихреше купон, ярко блестяха прожектори, гърмеше музика. Отвъд се очертаваше силуетът на Л.А. — осветено палмово дърво, неонов надпис, гласящ „Апартаменти Ел Мирадор“, кутия с искрящи скъпоценни камъни.